Уилям Дийл - 27

— Аз съм в отпуск преди уволнение. Точно след Коледа заминавам за Китай.

— Ще летиш с Шано? Драймън кимна.

— Трябва да си помислиш за това, Лупинг. Заплатите са големи. Имат самолети Р-40. Ще бъде като пикник.

Гарисън изсумтя и поклати глава.

— По дяволите, мислех си, че вече си поумнял. Китай, глупости! Банда тъпанари. Е, ела да хвърлиш поглед на бракмата.

Той отиде до вратата към хангара, изтри с ръка едно кръгче в мръсния прозорец и гордо заяви:

— Ето я.

„Бракмата“ беше боядисан в синьо и жълто РТ-17 — едномоторен биплан с кабина от шперплат. Изглеждаше като антика от Първата световна война. Кигън го гледаше подозрително.

— Имаш късмет. Току-що свалих резервоарите за пръскане, за да ги почистя през зимата. Регулирах мотора и подмених всички кабели. Абе качваш се и летиш.

— Колко може да вдигне?

— При малко попътен вятър… сто и петдесет. Драймън се обърна към Кигън и се начумери.

— Това прави шест часа в кабина без отопление, а температурата горе е около петдесет по Фарейнхайт.

— Направо си замръзва човек — обади се Гарисън.

— Радиотелефон има ли?

— Не. Никога не съм използвал.

— Вътрешна връзка?

— Има тръба, по която можеш да викаш напред и назад. Работи чудесно. Къде казвате, че отивате?

— Брънзуик, Джорджия.

— Къде, по дяволите, е това? — попита Гарисън и измъкна чекмеджето на бюрото. Дъното изпадна и по целия под се разпиляха стари мазни карти и схеми.

— Към Флорида — каза Драймън.

Гарисън коленичи и запреравя картите, докато намери достатъчно, та да сглоби маршрута на пътуването.

— Ето го — каза той. — Я, имали и писта. А тук има малка морска база. Точно по маршрута ви.

— Не можем да прелетим над морска база без радиотелефон — каза Драймън. — Ще си помислят, че ги атакуваме.

— С това! — каза Кигън, като посочи биплана.

— Какво е времето на юг?

— Хубаво е, докато стигнем Южна Каролина. После ще почнем да гоним една дъждовна буря или обратното. Тя се движи на юг покрай брега, ако се вярва на бюрото за прогноза на времето.

— Е — каза Гарисън доста сериозно, — понякога улучват. Какъв таван имате?

— Триста метра и две мили видимост.

— По-добра, отколкото в Колорадо — каза Кигън.

— Не ми говори за Колорадо. Ако Господ не беше сложил този проход там, сега щяхме да сме част от пейзажа. — Драймън поклати глава. — Господи, Ки, не можем ли някога да летим донякъде в хубаво време?

— Какво ще кажеш за ветровете?

— Ако бурята продължи да се движи по този начин, двадесет до тридесет мили в час.

Гарисън Задъвка една клечка за зъби и се замисли. После се наведе към Драймън.

— Слушай, нямам достатъчно застраховка за тази щайга да покрия и едната гума. Сигурен ли си, че този човек си заслужава… искам да кажа, ако нещо се случи с моя самолет…

— Ще ти купя нов — каза Кигън.

— И ще го направи — каза Драймън.

— Окей, щом ти казваш, Бепи — каза Гарисън, въпреки че в тона му все още се долавяше скептицизъм. Той погледна картите и вдигна рамене. — По дяволите, може пък и да успеете.

Когато спряха в Хамптън, Вирджиния, да заредят, Драймън провери времето. Бурята се беше засилила и вилнееше над брега. От нос Фиър в Северна Каролина съобщаваха за облачно небе и периодични валежи. Метеорологичното бюро предсказваше, че бурята ще достигне северния бряг на Джорджия горе-долу по същото време, когато те щяха да се доберат дотам.

— Духа откъм морето и се е насочила право на юг — каза Драймън като провери картата си. — Ако имаме късмет, ще преминем точно след нея.

— А ако нямаме? — попита Кигън, докато се качваха в раздрънкания стар биплан.

— Ще видим голям зор — промърмори Драймън.

Лайгер бавно въртеше перископа и наблюдаваше крайбрежната ивица. Върби и борове чак до плажа. Нищо друго.

— Хубава страна — каза той, без да се обръща към никого. — Изглежда топла. Не е като у нас. Пищна. Много пищна. Дърветата растат чак до морето. Знаеш ли какво си мисля — обърна се той към главния механик. — Мисля си, че ще е хубаво да докарам жена си на пикник точно ей там. Само на шест километра. Хвърли и ти един поглед.

— Гора, която расте чак до плажа — каза механикът. — Винаги ли е така зелена?

— Не знам — каза Лайгер. После се обърна към навигатора. — Фриц, какво е местонахождението ни в мили?

— Двадесет и девет южно от остров Джекил, капитане.

Лайгер пак хвана перископа и огледа хоризонта. Вятърът се усилваше, заоблачаваше се. На една миля от пристанищния залив имаше два рибарски кораба. Далече зад тях, от дясната страна, видя един танкер, излегнат в морето като дебела черна котка. Явно натоварен с петрол. И се движеше към открито море. Към Англия.