Уилям Дийл - 27

По време на яденето Алънби тихо си представяше как този разглезен, свикнал да задоволява прищевките си милионер щеше да се справи с опасността, горещината, неудобствата, миризмите, теснотията и гранясалата храна на патрулиращата подводница.

Всяка нощ по време на петдневното пътуване Алънби, Пенелоп и сър Колин се събираха в купето на Уилоуби да обсъдят поотделно всеки милионер и да преработят списъка на двадесет и седемте души, които щяха да отвлекат.

Сега, седнал на плажа, той предвкусваше изпълнението на задачата си и сббствената си сила. Съдбата на най-богатите хора в Америка буквално беше в ръцете му.

Пенелоп изведнъж потрепера.

— Студено ли ти стана? — попита Алънби.

— Не, просто си мислех за подводницата. Тя ме ужасява.

— Не се тревожи. Лайгер е най-добрият капитан от цялото командване на подводниците.

— Изглежда, съм предразположена към клаустрофобия.

— Е, по-добре гледай да го превъзмогнеш до утре вечерта — грубо отговори той.

Той и Пенелоп бяха тема за разговори на острова. Като истински влюбени те скитаха около малкия жилищен комплекс, ръка за ръка, усмихнати и мили, и си шепнеха, само че това, което си шепнеха, трудно можеше да се нарече любовен разговор. Алънби наблюдаваше всеки аспект от живота на този усамотен остнов, защото държеше всяка фаза от операцията да бъде съобразена с мястото, нравите и времето.

Бяха открили къде се намира стаята с радиотелефона, също и телефонната централа и оръжейната стая — повечето от ловните оръжия бяха в заключени стъклени шкафове. Бяха разучили достъпа до пристанището, разстоянията от едно място до друго, индивидуалните особености на всички. Предишната нощ бяха разчертали маршрута на тримата пазачи, които не бяха въоръжени.

Алънби се наведе и погледна картата. Вече бяха преминавали пеша всички необходими разстояния. Пристанището за яхти, което сега беше празно, се намираше на двеста метра от трапезарията в клуба. Стаята с радиотелефона беше на сто метра отатък клуба, в съседство със закритите тенискортове. Пазачите обикаляха предимно пристанището и проверяваха и клуба по веднъж на час.

Той щеше да действа след 6:30, когато всички щяха да са в трапезарията. Трябваше да обезвреди тримата пазачи и радиотелефониста, да повреди радиотелефона и телефонната централа и да се върне да завладее трапезарията до 7:30, когато подводницата вече щеше да е на пристанището. После щеше да държи всички на мушка, докато патрулът от подводницата дойде на брега да му помогне да закарат заложниците на борда. Не можеше да разчита на Уилоуби или на Пенелоп за нещо друго освен да държат кухненските работници, децата и прислужниците в главната трапезария точно до 7:30.

Погледна часовника си. В десет радиооператорът щеше да затвори станцията за през нощта. Той щеше да се промъкне при радиотелефона и да предаде съобщение на подводницата:

„Едно-седем… Призракът възкръсна.“ Декодирано: „У-17… всичко е готово за 19:30 утре“.

В един през нощта Кигън и Ванеса бяха в кухнята и правеха гарнитурата и плънката за пуйката в Деня на благодарността. Бяха решили да поканят Мерилин и съпруга й. Драймън вече беше тук — обясни, че щял да им погостува няколко дни.

— Трябваше да се откажа от самолета, но това все още не значи, че трябва да се отказвам от бара и ролс-ройса, нали така?

И по този начин се беше самопоканил.

— Сигурен ли си, че това не може да почака до утре? — попита Ванеса.

— Това е стара семейна рецепта — отговори Кигън. — Трябва да втасва цяла нощ. — Той пъхна ръце в тестената смес и започна да я мачка. — Обещавам ти, че яденето, което ще изпека за утре, ще накара готвача на остров Джекил да изглежда като мияч на чинии. Ще си доволна, че остана тук.

— Аз вече съм доволна, че останах тук. — Тя обви ръце около раменете му.

— Тъкмо е време да се стоплим — каза той, обърна главата си и я целуна. — Сигурна ли си, че не съжаляваш за старото време?

— Тази година ще бъдат тридесет и осем или тридесет и девет плюс гостите — каза тя. — Истинска лудница.

— Аз сигурно щях да пасна добре — каза Кигън. — Щях да се разхождам по къси гащи и да събирам топките за голф.

Тя го погледна закачливо.

— Можеше да пофлиртуваш с дамите.

— Да, разбира се.

— Има една, лейди Пенелоп Трейнър. Хваща окото.

— Какво работи мъжът й? Да не доставя злато за хазната?

— Не мъжът й. Баща й. Той е журналист. Тя пътува с него навсякъде. Ако не беше толкова стар, щях да ги заподозра в кръвосмешение.