Уилям Дийл - 27

— Голяма мръсница си, Вани.

— Знам — каза тя през смях. — Всъщност едва ли ще имаш шанс с нея, тя си е намерила обожател и вече е сгодена. — Тя повдигна вежди и го погледна високомерно. — Джон Уорд Алънби Трети.

— Трети, не по-малко?

— Идеалната двойка. Съюз, породен от скука. На коктейла беше толкова скучно, та чак греховно.

— Помислих си, че са твои стари приятели.

— Тя е… е, не стар приятел. Тя и баща й идват на острова от години. Обикновено гостуват на Грант Пибоди. Всички глезят стария Уилоуби заради колонката, която списва за вестниците. Тя е доста готина мацка, но много студена.

— Как се казва старият й баща?

— Уилоуби. Сър Колин Уилоуби.

Той отиде до мивката и си изми ръцете.

— По дяволите, познавам ги! Срещнах ги веднъж… Боже Господи, сигурно е било през лятото на трийсет и четвърта. Мисля, че беше на конните състезания във Франция. Съпругът й е бил военен… бил е летец изпитател. Преби се.

— Точно така, тя е вдовица. Е, както и да е, вече не е като едно време.

— Едно време? Ти току-що навърши тридесет, мила, какво значи „едно време“?

— O, знаеш какво искам да кажа. Старата тайфа беше весела. Щеше да ги харесаш. От шестгодишна до шестнайсетгодишна си прекарвах чудесно. Ходехме за Деня на благодарността и се връщахме за Великден. Имахме си училище, собствени учители. Никой никога не бързаше. Всички бяха приятелски настроени и се погаждаха. Е, имаше и глупави препирни. Спомням си веднъж чичо Били и Винсънт се скараха ужасно, защото Винсънт беше закотвил яхтата си пред Вандербилтови и им развалял гледката. Такива глупости.

— Знаеш ли, Вани, все забравям колко си червива с пари.

— Виж ти кой го казва!

— Не, аз говоря за много богатите. Като Астор, Вандербилт, тези хора притежават половината свят. И твоят баща е един от тях. Колко от тези богаташи са от „старата тайфа“, както се изразяваш?

— Е, да видим. Беше Корнелиус Ли, мистър Морган…

— Дж. П. Морган?

— Младши — каза тя.

— Господи! А цар Мидас идваше ли? Тя се изкикоти.

— Не, но идваха Гудиърови, Ед Гулд Младши, Чарли Морис, Рокфелерови, мистър Джим Хил…

— Плюс тези парвенюта лейди Пенелоп и как му беше името… Трети.

— Трудно може да се каже, че са парвенюта. Уилоуби има рицарско звание.

— По дяволите, половината водопроводчици в Англия имат рицарско звание — каза Кигън.

— Е, бих казала, че и двамата прекомерно се хвалят, че познават видни личности. И новият годеник не пада по-долу.

— Наистина? И какви имена споменава пък той?

— Какво ще кажеш за Уелския принц?

— Искаш да кажеш Едуард, този, дето се оттегли?

— Да.

— И по какъв начин един човек се хвали, че познава предишния крал на Англия?

— Е, възхищавахме се на запалката му и той небрежно посочи, че му е подарък от принца.

— И какви запалки раздава принц Едуард като подарък? — Кигън отново почна да меси тестото.

— Златни, разбира се.

— Нещо друго? Бих искал да знам — просто в случай, че направя услуга на Еди.

— Мисля, че беше „Дънхил“ — каза Вани. — Да. Точно така. „Дънхил“. С вълча глава на върха. Беше наистина доста…

Сърцето му подскочи и той я прекъсна:

— Слушай… — Гласът му напрегнат. — Този човек със запалката… има ли три белега на едната буза?

— Три белега? — Тя погледна тавана, като се опитваше да си го представи. — Той има брада. — Не мога да кажа. Ки, какво ти става?

— Господи! Тази стара тайфа, за която казваш, че ходи в Джекил, колко души са, Вани? Точно. Колко семейства?

— Точно? Ами чичо Джо, после…

— Боже мой, трябва ли да ги броиш един по един? Тя затвори очи и се съсредоточи.

— Момент, чакай малко… двадесет и пет… двадесет и шест… и старият Крейн, казвахме му чичо Клозетко. Цялата му вила има златна арматура в баните и…

— Били са двадесет и седем?

— Доколкото си спомням…

Но Кигън всъщност не се интересуваше от отговора. Умът му препускаше бясно. Двадесет и седем милионери на изолиран остров до брега на Джорджия…

— Боже мой, това е! — извика Кигън. — Това трябва да е! Още веднъж, как му беше името?

— На кого?

— Този, който се жени… — Той млъкна за момент. — Господи, те също трябва да са в играта. Те са го измислили! Те са връзката!

— Ки…

— Боже, това вероятно е било идея на Уилоуби!

— Франсис, за какво говориш?

„Двадесет и седем от най-богатите хора в Америка — каза си той. — Боже мой, това ли е?“

Вече не мислеше за имената им, мислеше за техните асоциации: стоманодобив, железопътен транспорт, доставки, преса, стоков пазар, петрол, автомобилна индустрия, въгледобив, банките, недвижимо имущество. Всичко беше вътре, цялата промишленост, целите Щати!