Уилям Дийл - 27

— И ние ще вземем двадесет и седем от тях?

— Ето го списъка — каза Уилоуби. — Може да си изберем. Но моето мнение е, че тридесет души е лимитът.

Двадесет и седем взе списъка и го прегледа.

— Колко разпръсната ще бъде тази смесена група?

— Всъщност на няколко декара. Но всички ще бъдат в трапезарията точно в осемнадесет часа и тридесет минути за вечеря. Това е голямата вечеря за годината и според клубното правило всеки трябва да бъде в клуба.

— Колко общо ще бъдат на вечерята?

Уилоуби пошумоли из книжата в папката и отдели един лист.

— Това е списъкът на всички членове и техните гости. Тридесет и двама членове, техните жени, деца, бавачки и секретарки, общо сто и дванадесет. И тридесет и трима гости. Това прави сто и четирийсет и пет души за вечерята.

— Осемнадесет маси?

— Не. Бавачките, секретарките и по-малките деца ще ядат в трапезарията за персонала. Тя е съседна на главната трапезария, точно тук. — Уилоуби посочи една по-малка стая на плана. — Всъщност трапезарията има дванадесет маси за по осем души.

— Така, значи ще трябва да покрием две трапезарии.

— Но свързани една с друга.

— Какво ще кажеш за охраната?

— Само пазачи през нощта. Наблюдават брега да не би да дойде някоя лодка.

— Колко души.

— Трима.

— Персонал?

Уилоуби прелисти папката.

— Персонал в кухнята — седем; келнери — двайсет…

— Двайсет!

— По един за всеки две маси.

— Не са ли прекалено много?

— Е, богаташите си имат свои навици.

— Това също ще се промени — каза Алънби с усмивка. Уилоуби продължи:

— Кухненският персонал и келнерите — двадесет и седем; пазачи — трима, плюс двама радиотелефонисти, един на телефонната централа и местния инженер. Учителският персонал, прислужниците и чистачите заминават в шест часа с лодка за материка.

— Това са тридесет и четирима души, без да броим богаташите.

— Правилно.

— Значи общо сто седемдесет и девет?

— Да, но всичко, което трябва да се направи, е да се извика подводницата по радиотелефона и да се поддържа редът, докато тя пристигне.

— Наивно.

— Наивно? — обиди се Уилоуби.

— На този остров има телефони и радиотелефони. Те трябва да се обезвредят. Има трима пазачи. Трябва да се обезвредят. Ще има около сто и петдесет души в трапезарията, без да броим, че някой може да е болен и да си остане вкъщи тази вечер. Ще трябва да покрием сто и петдесет души, докато подводницата пристигне.

— Аз… не съм много добър в…

— Ще ви кажа какво ще направим — остро каза Алън-би. — Това е моя операция и ще я проведем по моя начин. Вие двамата ще правите точно каквото ви кажа. Ясно ли е?

— Затова си избран за тази работа, Сван. Ти…

— Алънби, по дяволите! Името ми е Алънби. Сван не съществува!

— Разбира се, разбира се — запелтечи Уилоуби. — Глупава грешка. Повече няма да се повтори.

— Гледай да не се повтори. Не искам цялата работа да пропадне заради някакъв глупав гаф като този.

— Казах, че съжалявам. Няма да се повтори.

— Така — каза Алънби, отстъпи от картата, но продължи да я гледа със скръстени на гърдите ръце. — Ние трябва с голи ръце да превземем целия остров и да държим като заложници почти сто и петдесет души, докато пристигне подводницата.

— Не може да рискуваме да посветим още някого в този план — каза Пенелоп. — Още от началото най-много се страхувахме от евентуално изтичане на информация. До този момент само шест души знаят за това. Ние тримата, Фирхаус, Адолф Хитлер и сега вече командирът на подводницата. Ако посветим още хора, шансовете за неуспех ще се увеличат.

— Неуспех? — грубо каза Алънби. — Няма да има неуспех! Аз очаквах тази задача цели шест години. Ще убия всеки, конто я изложи на опасност, всеки, който се опита да ми попречи — и това включва и вас двамата. Ясно ли е?

— Напълно — каза тя.

— Ще ти припомня — каза Уилоуби, — че това е мой план. Ако не бях аз, на първо място ти нямаше да бъдеш поканен на острова…

— И ще ти припомня, че ако трябва, ще отида на острова и ще извърша операцията без вас и вашата проклета покана. Сега слушайте. Ще направим две промени в плана. Първо, ще убием един от милионерите преди да си тръгнем…

— Какво!

— Ще изберем един от тях, важен, но не от решаващо значение. По този начин ще разберат, че сме сериозни. Второ, ще разделим тези хора по двойки и ще ги разпръснем по подводницата. После ще уведомим Рузвелт, че всеки път, когато британците потопят германска подводница, те всъщност убиват двама американски милионери. И всеки път, когато двама умрат, ние ще ги информираме. Това е начинът, по който трябва да се играе тази игра. — Той се обърна към Пенелоп. — И така, какво ще направим с пръстена, мила?