Уилям Дийл - 27

Двадесет и седем от най-богатите, най-могъщите хора в страната. Хората, които контролираха почти всеки аспект от бизнеса и банковото дело. Изолирани на един остров две мили широк и пет мили дълъг.

Двадесет и седем!

Двадесет и седем милионери! Siebenundzwandzig трябваше да неутрализира Америка — и щеше да го направи като хване тези двадесет и седем души и ги държи заложници на острова!

Но… така нямаше да се получи. Не можеше. Един човек не можеше да държи целия остров в плен. Глупава идея.

Освен ако планираше да ги вземе от острова…

Той извади един атлас. Островът беше само малка точка на картата. През следващите тридесет минути Кигън беше на телефона. Но в един часа през нощта, при това точно преди празник, не можа да се свърже със Смит и накрая се отказа.

Никой друг нямаше да му повярва. Той нямаше пълномощия.

Оставаше само една възможност.

Драймън спеше дълбоко, когато Кигън нахлу в стаята му с чаша черно кафе и два аспирина. След него влезе Ванеса.

— Бепи, ставай!

Драймън беше мъртъв за света. Дори не изпъшка. Кигън грубо го разтърси.

— Драймън! Тревога!

— Мм? — измърмори пилотът, без да отваря очи.

— Кафе в леглото — сладко каза Ванеса.

Драймън се извъртя и погледна с наполовина отворени очи.

— Колко е часът?

— Късно е — каза Кигън. — Ето, изпий тези аспирини с кафето. Ще се почувстваш много по-добре.

— Махайте се. Днес е празник.

— Чуй ме, Драй. Събуди се!

— Добре де, добре — промърмори пилотът.

— Буден ли си?

— Буден съм.

— Бепи, знам какво означава Двадесет и седем. Знам кой е той, къде се намира и какво ще направи.

Мътните очи на Драймън почнаха да се избистрят. Той погледна Кигън.

— Да не си прекалил с шампанското?

— Чу ме добре, приятел. Той е на остров Джекил, до брега на Джорджия. Казва се Джон Уорд Алънби Трети.

— Аха. И какво ще направи?

— Ще вземе за заложници двадесет и седем от най-богатите мъже в Америка.

— Господи, Ки! Това са глупости. Един и половина през нощта и ти си решил да си правиш шеги.

— Никога не съм бил по-сериозен. Помниш ли, че ти казах, че Вани е поканена в Деня на благодарността да пътува с богаташите, нали?

— Да.

— Е, те не са просто богаташи. Те контролират транспорта, железопътните линии, петрола… Боже Господи, ако и когато започнем война, тези хора ще управляват нашата военна машина. И те са на един остров до брега на Джорджия. Помисли за това, Бепи. Те стоят в океана без защита и нашият приятел Двадесет и седем е сред тях.

— Как дойде до това…

— Слушай, капитане, не мога да се свържа със Смит. Всеки, който може да помогне, е в отпуска. ФБР ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа това. Ако им позвъня, ще ми затворят телефона. Трябва да прелетим дотам.

— По дяволите, Ки, с това е свършено. Ние не се занимаваме със случая. Ти дори нямаш никакви пълномощия. Всичко, което имаш, е тази въображаема история. Аз съм в отпуск и след някой месец ще бъда цивилен гражданин. И ние нямаме самолет! Забрави ли, че трябваше да го върна на Воненновъздушните сили?

— Изпий си кафето. Нищо не е свършило, приятелю. Предстои ни пътуване със самолет.

— Това е на хиляда мили.

— Около седемстотин и петдесет по права линия.

— Какво ще правим, ще скочим от покрива и ще махаме с ръце ли?

— Трябва ни самолет.

— Къде ще намерим самолет в Деня на благодарността? И всъщност кой ще ни заеме самолета си? Аз не познавам никой, който да дава под наем самолети.

— Хайде, помисли. Все трябва да познаваш някого, Бепи…

Фармингдейл дори не беше градче — просто няколко къщи на кръстопът. И един хангар, по-точно барака от шперплат и гофрирана ламарина. През унилите ниви беше прекарано нещо като тясна алея.

— Това е пистата — каза Драймън.

— От колко време познаваш това момче? — попита Кигън.

— Летяхме заедно известно време. Отнесе покрива на Офицерския клуб в Панама Сити и доживотно го прехвърлиха в наземния персонал. Е, и той се разкара.

— Нямате ли някой нормален пилот във Военновъздушните сили, Бепи?

— Чувал съм, че имало един в Уестовър Фийлд, но това е само слух.

Барни Гарисън ги чакаше в една малка стаичка до вратата на хангара, сгушен между една нафтова печка и старо счупено бюро.

— Бепи, копеле такова! Изобщо не съм мислил, че ще те видя отново!

— Как я караш, Лупинг? — каза Драймън, стисна високия си луничав бивш колега с мечешка прегръдка и после го запозна с Кигън.

— Не мога да се оплача. Занимавам се малко със земеделие, малко с пръскане с препарати. Оправям се. По-добре е, отколкото да слушам глупостите на разни сухопътни офицери. Изненадан съм, че все още си играеш на войници, момче.