Уилям Дийл - 27

— Като какво?

— По дяволите, не знам. Може би кражба на коли, с това се занимава федералната полиция. Отвличане. Контрабанда. Обир на банки. Може би някой, който върти жени от щат в щат…

— Той не би се замесил в нещо такова.

— Логично мислиш, Франки. Не и ако е в летаргия, както казваш, и чака нещо да се случи. Ще рече, неговата гледна точка е да се загуби като игла в купа сено. Така че това, което искам да кажа, е, че нещо се е случило, нещо, в което той може би не е замесен директно. Нещо, което го е накарало да избяга. Какво може да бъде това? Един човек да избяга, защото федералните искат да говорят с него? Може би е бил свидетел на нещо? Да е видял нещо, което те разследват?

— И не е искал да бъде подложен на проверка. Искам да кажа, че те са щели да разберат, че се прикрива.

— Сега вече загряваш. Провери колко случая са станали през тези три-четири месеца, случаи, в които да е замесена федералната полиция. Нещата се стесняват доста.

— Къде щеше да отидеш, ако беше този човек?

— Щях да се загубя някъде. Някъде из фермите, оттатък Чикаго. Просто да се стопя.

— Какво ще кажеш за Юга?

— Там хората са прекалено шумни.

— Дали той знае всичко това?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Както и да е, това е начинът да го направиш, приятел. Гониш логиката. Поставяш се на неговото място. Каква ще бъде следващата му стъпка? Разбираш какво искам да кажа, нали? Не мога да участвам в това, нали разбираш, с федералната полиция и така нататък.

— Разбира се.

— Въпреки това ти ми събуди любопитството. Надявам се да хванеш този тип.

— Наистина ще го хвана.

— Виж, за това ти вярвам, Франки Ки. Просто от любопитство — страшно много ли ти е необходим този човек?

— Искам да го размажа това копеле.

Танжереца се засмя ледено.

— Е, ако попаднеш в задънена улица, имаш ми номера, можеш да ми позвъниш.

— Благодаря, Еди.

— Нищо. Къде ми е бифтекът, по дяволите? Тепърва колите говедото ли, или що?

В три часа през нощта телефонът го разтърси от дълбокия сън. Кигън го напипа в тъмното и каза сънливо:

— Да.

— Аз съм, Еди.

— Колко е часът?

— Какво значение има! Слушай, мислех си за твоя проблем. Хрумнаха ми още няколко неща. Първо, ако идва отатък океана, трябва да си има паспорт оттам, откъдето идва. Тук може да се намери нещо. Второ, на него ще му е необходима самоличност бързо, така че няма дълго да обикаля гробищата.

— Разбирам ти мисълта — каза Кигън сънено.

— Значи вероятно се е насочил към Източния бряг, понеже там може бързо да свърши всичко — продължи Танжереца. — Ако трябва да гадая, бих казал, че е взел името някъде в северен Джърси или източна Пенсилвания, извън района на Манхатън, но близко до него. После е трябвало да се отдалечи от мястото, където си е намерил самоличност, така че моето предположение е да го търсиш някъде в Средния запад, поне като начало. Така че ти сега търсиш някой случай, станал през тези три-четири месеца някъде на запад. Разбираш какво искам да кажа, нали? Не е много, но е по-добре от нищо.

— Оценявам помощта ти, Еди — каза Кигън.

— Според мен си имаш добра причина да се откажеш от този случай. Но останах с впечатлението, че за теб това е много важно нещо.

— Да, много е важно.

— Значи не се отказвай. Ти можеш да намериш този човек. Но мисля, че ще ти е необходима помощта на федералните ченгета, за да откриеш какво е уплашило този бабаит през тридесет и четвърта. Ако е изчезнал, това трябва да го има някъде по бумагите.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Помисли върху това. Кой е най-идеалният начин да изчезнеш? Така, че да престанат да те търсят?

Кигън лежеше в кревата и гледаше тъмния таван. След няколко секунди се сети.

— Мъртъв. По дяволите, той просто ще умре!

— Идеалният начин да се измъкнеш от ченгетата. Ако е съчинил смъртта си, всичко спира дотам. Той излиза чист, появява се като друг и започва отново. Дърпай всичките си конци, Франки Ки. Нищо не става лесно.

— Разбрах. Благодаря, Еди.

— Поддържай връзка с мен.

Кигън полежа в тъмното няколко минути. „Дърпай всичките си конци.“

Беше му останал само един конец за дърпане. Но хубав конец.

Кигън сви от главния път точно преди да влезе в границите на град Принстън и кара четири мили до малкото селце Аламачи. Беше тъмно и ситният дъждец, който го тормозеше през целия път от Ню Йорк, се беше превърнал в мъгла. Може би дори щеше да пропусне железопътната гара, но четири коли бяха блокирали пътя пред нея.