Уилям Дийл - 27

— Разбира се. Дребосък, една бутилка от най-доброто червено за господина. И две чаши.

— Да, сър, веднага.

— Окей, значи искаш да надхитриш Еди Танжереца. Давай. Каква е играта?

— Можеш да погледнеш на това като… като на нещо патриотично.

— Аха. Добре. Веднага ли ще отдадем чест на знамето?

— Търся един човек. Не знам името му, не знам как изглежда и не знам къде е, освен че е някъде в Америка.

— Какво е това, някаква шега ли? Търсиш човек, не му знаеш името и дори не знаеш как изглежда. И какво прави този фантом?

— Засега нищо. Искам да го спра преди да направи нещо.

— И какво ще направи?

— Нямам представа.

— Глупости, ти си луд! Имаш бръмбари в главата, Франки Ки. Трябваше да се досетя.

— Аз съм напълно сериозен, Еди.

— Не съм казал, че не си. Исках да кажа, че си голям чудак.

Дребосъка дойде с две чаши и ги сложи на масата заедно с бутилка червено вино.

— Благодаря — каза Танжереца, наля си един пръст, погледна през виното към светлината, отпи и кимна утвърдително.

— Хубаво. Истинско испанско. — И напълни двете чаши.

— Просто ме остави да ти обясня, Еди. Изслушай ме. Ти все още мислиш, че съм луд, ти и твоите момчета. В такъв случай ще изядете по един бифтек за моя сметка и ще забравим за всичко това.

— Ти си много странно конте, знаеш ли? Някой да ти го е казвал?

— Почти всички. Танжереца се засмя.

— Е, значи го знаеш. Сега говори. — Той махна на хората си на вратата и им посочи едно сепаре. Те седнаха. — Нахрани ги, докато говорим. На крак са цял ден.

Кигън махна на Дребосъка и му посочи двамата бодигардове.

— Значи така — каза Кигън. — Нека предположим, че искаш да изчезнеш. И да започнеш някъде отново. Трябва ти самоличност, паспорт, такива неща. Как ще направиш това? Каква е процедурата?

— Някой може да те познае.

— Не. Идваш оттатък океана. Чужденец си.

— Хей, това да не е нещо свързано с шпиони? Не искам да имам нищо общо с федералната полиция.

— Еди, работата е, че той не се безпокои за лицето си. Това, което му трябва, е самоличност. Искам да кажа, можеш ли да купиш такова нещо?

Танжереца се облегна и опря ръба на чашата в долната си устна. Отпи и сложи чашата на масата.

— Виж, защо не идеш при момчетата от федералната полиция? Те имат опит, имат и хора.

— Опитах.

— И?

— Прекалено е неясно. Те нямат нито време, нито хора. И мислят, че съм луд. Просто не ги интересува. Казвай съгласен ли си?

— Защо просто не се откажеш?

— Не искам.

— Това нещо лично ли е?

— Много.

— Този човек… ще го убиеш ли, когато го намериш?

— Вероятно.

— Чувал съм, че дори не носиш оръжие.

— Знам как да го използвам. Танжереца огледа салона, после каза:

— Окей, кажи ми всичко, което знаеш за този тип.

— Но после веднага го забравяш, нали?

— Виж, аз имам страшно лоша памет.

Кигън въздъхна, запали цигара и издуха пушека към тавана.

— Този човек е страшно тренирай. Много умен тип. Дошъл е тук през тридесет и трета и е прекарал една година някъде. После през пролетта или рано през лятото на тридесет и четвърта се замесил в нещо с федералната полиция. Не е било нещо, което сам е направил, бил е нещо като невинен свидетел, нещо такова. Всъщност е трябвало да се махне, да изчезне и да започне отново. Така че сега си има нова самоличност и аз не знам къде, по дяволите, се намира. Това е всичко, което знам.

— Никакво описаните изобщо? Кигън поклати глава.

— Неприятно.

— Добре де, кажи какво мислиш.

Танжереца довърши виното си, наля си още и го погледна.

— Имаше един тип, Спийд Цикорела, бос на залаганията в Бронкс, само че прибирал каймака и момчетата го усетили, и страшно го подгонили. Нали знаеш — или вадиш трийсет хилядарки, или си свършен, и Спийд духва, и мистър К. ме вика. Сега, аз знам, че този Спийд е много хитро момче, но се е издънил да вземе нещо, което не му принадлежи. И трябва да премисля и да разбера как се кани да изчезне. Най-лесният начин да направиш това е да идеш в някой град, да не е голям град и да не е малък, нещо по средата, като например Трентън или Рочестър, и отиваш в гробищата и разглеждаш надгробните камъни, намираш къде е закопано някое бебе, само на около седмица, и да е умряло горе-долу по същото време, когато си роден. Нали разбираш, мъничкият Смит, роден във вторник, умрял в четвъртък, страшно ни липсва, такива неща. Причината да не избереш малък град е, че всички помнят за бебето Смит. Ако пък избереш голям град като Ню Йорк, ще се загубиш в бумаги. Така че във всички случаи избираш средно градче, намираш си целта, отиваш в съда и си изваждаш акт за раждане. И ставаш бебето Смит, само че сега си към тридесетгодишен.