Уилям Дийл - 27

— Да — каза Кигън без колебание и видя как на лицето на Гебхарт се изписва тъга.

— И ще го убиеш? — попита Гебхарт.

Труден въпрос. През всичките тези години Кигън беше разочарован, препълнен с гняв, понеже беше безсилен да помогне на Джени. Не можеше да направи нищо. Дължеше една услуга на Волфсон и сега той беше поискал да му се отплати, и той можеше да направи нещо. Мисълта за това го възбуждаше. Ако сигурността на страната беше застрашена, дори само това беше достатъчна причина, за да открие агента, познат като Двадесет и седем. Ако го правеше просто от потребност да си отмъсти, тогава пак всичко беше наред. И ако преследването на този опасен супершпионин дадеше нов смисъл на живота му, още по-добре.

— Да, ако е възможно, ще го убия.

— Отмъщението е мое дело — отговори Гебхарт. — Господ казва така.

— Трябва да си отмъстиш, за да ти олекне — рязко му отговори Кигън. — Нед Бирата казва така.

Гебхарт, изглежда, се смути.

— Не мога да се откажа от нещата, на които съм научен. Дори се притеснявам, че трябваше да ти предам съобщение, което може да причини насилие.

— Ще ти кажа нещо, Вернер. Често имах кошмари. Сънувах, че намирам Фирхаус на най-различни места в Ню Йорк. Връзвах го. Носех си една клетка, пълна с изгладнели плъхове. Слагах сирене върху него и после пусках гладните плъхове и ги наблюдавах как буквално го гризат до смърт. Известно време често сънувах този сън и се събуждах целият потен и без дъх. После започнах да го сънувам все по-рядко и по-рядко и накрая той изчезна, и започнах да сънувам Джени. Отначало хубави сънища, но после те също станаха горчиви. Нацистите я хващаха и после между нас имаше стъкло и аз не можех да го счупя. И това, което те правеха с нея, беше по-лошо от това, което правех с Фирхаус. Много скоро започна отново да ми се присънва сънят с плъховете. На приливи и отливи, разбираш ли? Пет години или едното, или другото. Щом започвах да ставам самодоволен, сънят с плъховете се връщаше. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че изпитвам смесени чувства. Никога не съм убивал някого освен във войната. Не съм принуден да убивам никого, дори и този Siebenundzwanzig, така че тук се намесват други фактори. Аз уважавам твоите религиозни убеждения, Вернер, но и ти трябва да се съобразиш с това как се чувствам.

Кигън стана и махна на Гебхарт да го последва.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Поведе го през апартамента и излязоха на балкона. Студеният въздух ги ободри. Кигън вдигна яката си и усети внезапно облекчение. Сега, най-накрая, той беше защитен от страха на незнанието. Сега тази страна на нещата беше изчистена. Но с облекчението дойде и голямото бреме на вината и с това нищо не можеше да се направи. Щеше да се научи да живее с нея.

Посочи към улицата долу.

— Израснах там долу — каза Кигън с нескрита гордост. — На тази улица точно под теб. Учех наблизо, през четири пресечки. Много сурово място, Вернер. Там, ако някое момче ти направи нещо, трябва да му го върнеш два пъти по-лошо. Причината е проста: той повече няма да те закача, ще отиде да си търси някой друг. Ти можеш да го наричаш око за око или две очи за око, или както искаш, Вернер. Аз го наричам оцеляване. И ако искаш да оцелееш там, много бързо научаваш три неща. Никога да не издаваш приятеля си. Никога да не се отмяташ от думата си. И винаги да плащаш задълженията си. Предполагам, че тези неща са най-близко до моята религия. Така че сега ти казвам: аз ще намеря този Двадесет и седем. Не знам как, не знам дори откъде да започна, но ще го намеря и тогава… тогава ще реша.

Но в сърцето си Кигън знаеше, че ако открие Двадесет и седем, най-вероятно ще го убие. Не понеже представляваше заплаха за САЩ или понеже беше нацистки супер-шпионин. Щеше да го убие, понеже го дължеше на Аврам. И на Джени. И най-накрая, понеже го дължеше на себе си.

Кигън дори се изненада колко бързо стигна от касиера до маникюриста и после до собственика, който беше и бръснар, и най-накрая до човека, когото търсеше. Пресипналият глас сякаш го върна в миналото.

— Та значи кой си ти?

— Франки Ки, мистър Костело. Помниш ли ме?

— Даа, помня те. Все още ли караш оня „Ролс“?

— Преминах на дванайсетцилиндров пакард.

— Аха, значи си Франки Ки.

— Все същият.

— Чух, че си бил в чужбина.

— Върнах се.

— Къде беше, в Германия?

Костело очевидно знаеше всичко. Всъщност никога не забравяше чутото, без значение колко е важно. Информацията се натрупваше в старата му памет и оставаше там.