— Не, благодаря — каза Гебхарт. — Да ти призная, храната на парахода не беше… много привлекателна.
— Представям си — каза Кигън и седна срещу него. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш, ирландецо?
— Да. Искам да знам всичко, което имаш да ми кажеш. Гебхарт лакомо започна да яде; и същевременно говореше монотонно, сякаш без никакви емоции:
— При опит за бягство от лагера шестима млади мъже използвали стоманени пръти, които направили в леярниците, за да направят късо съединение и да прехвърлят оградата. Трима от тях всъщност се измъкнали. Останалите били застреляни върху телените мрежи. Но после, в минираната зона… Един от тях стъпил върху мина и… и тя… му откъснала краката. — Гебхарт остави вилицата си и погледна към големия прозорец. Беше му трудно да говори за случката.
— Другите двама били зашеметени от експлозията — продължи той. — Германците ги застреляли с картечници, а човека без крака оставили на полето. Да му изтече кръвта. Оставили ги всичките — и онзи без краката, и двамата, които застреляли, и тримата на оградата, оставили ги, докато… докато телата им изгнили. После строили всички затворници. Айке, началникът на лагера, минал покрай редиците, посочвал всеки трети или четвърти и охраната ги повличала от строя. Били петдесет. Накарали ги да изкопаят един дълъг ров и да го напълнят със силен алкален разтвор. После хвърлили това, което било останало от шестимата, в ямата. И после… после тези мръсници наредили на петдесетимата заложници да влязат в дупката и… и…
— И какво, Вернер?
— И ги заровили живи с един булдозер. После посадили цветя над цялото поле, така че да не можем да намерим масовия гроб. Джени… била една от тях.
Двамата стояха мълчаливо много дълго. Лицето на Кигън почти не се промени. Само челюстите му се свиха — в непрекъснат спазъм. Лицето му приличаше на маска.
— Аз… аз… — почна Кигън с дрезгав шепот.
— Недей — бързо каза Гебхарт. — Не говори. Няма нищо за казване. Как може човек да изрази неизразимото? Пък и ти донесох такива ужасни новини точно в тази нощ…
— Кога се е случило? — попита Кигън.
— През септември. Щяхме да се опитаме да ти съобщим по-рано, но беше невъзможно да ти изпратим съобщение, а и твоя приятел Радмън го нямаше в Берлин.
— Радмън беше убит в Испания.
— Боже Господи — тъжно каза Гебхарт. — Кога?
— През юни.
— Наистина съжалявам, ирландецо. Да загубиш двама души, толкова близки.
— Данке.
— Вече знаехме, че аз ще дойда в Америка, така че Аврам реши да изчакаме, докато се измъкна и ти донеса новините.
— Защо си тук? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
Гебхарт поклати глава.
— Мисля, че писмото ще ти обясни много неща. Трябва да знаеш, че Аврам се промени доста. Сякаш го води някой демон. Всичко, за което си мисли, е убийство.
— Той е обявил своя собствена война, Вернер.
— Аз не вярвам в отмъстителното насилие, ирландецо. Аз съм възпитаник на хасидизма. „Око за око“ е против моите убеждения. Дори когато те заплашвахме оня път, ми трябваше голямо усилие да държа пистолета — а и той не беше зареден! Но Аврам гори за отмъщение. Накрая му казах, че не мога да участвам повече в това. Той ме разбира. Изпрати ме тук да събера пари и да уреждам наши дезертьори да идват в Щатите.
— Което аз се опитах и не успях да сторя…
— Ти не разбираше от правилна организация — каза Гебхарт. — И те не ти се доверяваха. Аз знам хората, с които да влезна в контакт, и как да изпълня задачата си. За теб Аврам има нещо по-важно.
— Какво е то?
— Отвори плика, моля.
Кигън скъса опаковката. Вътре имаше рисунка на възрастен мъж в унизителна раирана униформа на затвора Дахау. Човекът гледаше с изгаснали очи през телената мрежа. Кигън си спомни този човек. Гледката на неговата безднадежност беше завинаги запечатана в паметта му.
— Помня този човек — каза той.
— Сега той е мъртъв. Рисунката е изнесена тайно. Виж датата.
В долния десен ъгъл беше написано: „Дженифър Гулд, затвора «Дахау», 1937 г.“ Кигън рязко пое въздух. Ръката му трепереше. На гърба на рисунката имаше писмо.
„Мой скъпи Ки,
Надявам се, че това писмо рано или късно ще намери пътя си до теб. Само като си представя, че един ден може да държиш това късче хартия в ръката си, и сърцето ми почва да пее.
Колко тъжно, че никога не си казахме сбогом. Колко много пъти си го казвам отново и отново и се надявам, че моята любов към теб ще бъде достатъчно силна да пренесе писмото ми до твоето сърце.
Читать дальше