Уилям Дийл - 27

— Не знам как се играе това модерно нещо.

— Казва се джитърбагинг и е лесно. — Тя го поведе към огромния дансинг. Прилепналата й рокля блещукаше.

По-късно той стоеше на палубата над мостика и наблюдаваше партито отгоре. Видя Ванеса да се качва на борда — движеше се величествено през тълпата. Беше в къса черна коктейлна рокля, изумително семпла, с грозд диаманти на врата. Докато я наблюдаваше, той усети колко много я бе променило времето — от жизнена палавница в жена с аристократично достойнство. Тя се движеше с изискана грация и излъчваше величествено равнодушие, сякаш принадлежеше към някоя висша каста, създадена само заради нея. Бе самоуверена и надменна, но в нея се усещаше и някакъв намек за детинска наивност. Но безспорно бе най-интересната жена на партито. И вероятно най-опасната. Каква двойка щяха да бъдат с Мерилин! Торнтън Пуйката не се виждаше никъде.

После изведнъж тя се обърна, подтикната сякаш от първичния си инстинкт, и погледна право към него. Гледаха се цяла минута, докато тълпата като че ли се раздели, за да се виждат. Изражението й се промени, стана по-напрегнато… после някой изтича към нея, последваха поздравления, прегръдки и целувки. Той си тръгна.

„Ще си помисля“ — така беше казал тогава. Преди три години.

— Мерилин говори прекалено много — каза тя.

— Тя ти е приятелка. Беше разтревожена за теб.

— Знам, не исках да кажа това. Тя ме придума да дойда тук. Нямах кураж да го направя сама.

— Кураж? — попита той насмешливо.

Тя обърна лице настрани. Гласът й беше почти шепот.

— О, Господи, Ки, не знаеш ли защо съм дошла? — Не го поглеждаше. — Дойдох, защото изхвърлих съпруга си преди година. Дойдох, защото съм на двадесет и четири и съм самотна, и защото мислех за теб през целите тези пет години и исках да спя с теб през цялото това време. Винаги съм искала да спя с теб. И ако това ме прави уличница…

— По-полека — меко каза Кигън. После се засмя. — Винаги ли пристъпваш така директно към въпроса?

— Просто ме прегърни. Ще го направиш ли, Франки Ки? — каза тя. — Или ми позволи аз да те прегърна.

— По дяволите, аз не съм за теб — каза той. В тона му се долавяше предупреждение.

Ванеса поклати гласа, обърна се с гръб към него и загледа реката.

— Не знам защо всъщност го казах. — въздъхна тя. — Това, което наистина искам, е някой да ме прегръща, докато заспивам, да споделя сълзите ми, да го боли, когато ме боли, да се смее, когато се смея. Искам някой, който да ми вярва, а не да се смее на фантазиите ми. — Тя го погледна през рамо. — Толкова ли много искам от този някой, Ки?

— Не, това е скромно желание.

— Ти не искаш ли същото?

— Исках го.

— И загуби всичко това?

— Вече не ме е грижа.

— Защо?

— Когато я загубих… по дяволите, не знам… може би не е било така хубаво, както си го спомням.

Той спря и запреравя най-черните си мисли. Подлагаше на изпитание паметта си, както бе правил безброй пъти. Но винаги достигаше до едно и също заключение.

— Не — продължи той, — това не е вярно. Това беше, наистина беше много хубаво време от моя живот. Просто не продължи дълго. Може би на всички ни е отпуснато по малко щастие и ние го изконсумираме и после плащаме за него, с тази разлика, че цената, която се плаща е… прекалено… висока.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че Господ е толкова жесток. Аз все още не съм се отказала.

— Имаш предвид Пуйката?

— По дяволите Пуйката — рязко отвърна тя. — Скъсахме отдавна.

— Къде е той сега?

— Някъде в небостъргача „Дакота“, знаеш къде е.

— Знам, разбира се.

— Забавлява се с момичета от трупата — каза тя горчиво. — Разправят, че обичал да го прави с две-три наведнъж.

— Разведе ли се вече?

— Още двадесет и четири дни. Задрасквам всеки ден в календара си. — Ванеса спря да поеме дъх. Сълзи се насъбраха в ъглите на очите й и тя премигна. — Така се опитвах, Ки! Опитах се да бъда добра съпруга и да го направя щастлив. Все не беше достатъчно. Лайл никога не получава достатъчно. Апетитът му за всичко е ненаситен. Благодаря на Господ, че нямаме деца.

— Открай време си е такъв — рязко каза Кигън. — Понеже никога не успяваше в нищо. В училище беше измамник и лъжец. Лъжеше непрекъснато.

— О, в това много го бива.

Кигън се опита да обърне нещата на шега.

— По дяволите, и в това не го биваше — засмя се той. — Толкова много лъжеше, че на всички им омръзна.

Тя също се засмя.

— Да! Прав си. На всички им омръзва.

— Все пак, какво му е толкова на Пуйката?