Уилям Дийл - 27

— Тя тук ли е? — попита той.

— Ще дойде. Тя е на театър. На премиера. — Тя затвори очи за момент, после го погледна и бързо добави: — Но би излязла на секундата, ако знаеше, че си тук.

Високият очилат ръководител на състава беше самата невъзмутимост в центъра на урагана. Само пръстите му пробягваха по кларинета, сякаш клапите пареха. Крупа с бебешкото лице беше неговата противоположност — невъзможен вихър, който превръщаше всеки удар по барабаните в пистолетен изстрел.

— Моля те, не си тръгвай, докато тя не дойде — изтърси Мерилин. — Много е нещастна.

— Мерилин…

— Добре де, няма. Знаеш ли колко се радвам? Не съм те виждала от… десет години. Десет години?! Баща ми много те обичаше. Казваше, че ти си единственият луд в цялата тайфа.

— Никога ли не е виждал Фреди Армистед?

— Фреди не беше луд, той беше безнадеждно ненормален.

Кигън се усмихна на спомена, без да иска.

— Помниш ли когато изкопа оня трап и вкара вътре коня? Цял ден го вадиха. И изобщо не разбраха кой го е направил.

— Какво ли е станало с Армистед? — каза тя. — Просто изчезна след дипломирането. А помниш ли Лайл Торнтън?

— Торнтън Пуйката?

— О, Господи, как мразеше този прякор. Ти ли му го измисли?

— Не — каза Кигън неубедително. — Но наистина изглеждаше точно като пуйка.

Тя сви рамене и се закикоти.

— Вярно. Досущ като пуйка. С този мършав врат…

— А какво ще кажеш за човката му?

— Това е жестоко, Франсис!

— Хайде сега, имаше нос колкото бейзболна бухалка.

— Чу ли за баща му? Разорил се по време на кризата, отишъл в Чикаго и скочил от прозореца на хотел „Еджуотър Бийч“ Пуйката се мъчи няколко години, после се ожени по сметка и тъст му му купи място на стоковата борса като сватбен подарък, вероятно за да не го издържа.

— Лайл Луелин Торнтън Трети — каза Кигън. — С такова име няма как да не си богат. Кой ли е прилъгал?

— Вани — отговори Мерилин безцеремонно.

— Вани! — възкликна той. — Вани се е омъжила за Торнтън Пуйката?

— Не можеш да го проумееш, нали? — каза Мерилин. — Една от най-големите мистерии на двадесети век.

— Може би има някой скрит талант, за който не знаем — предположи Кигън.

— Не мисля така отговори Мерилин. — Той просто се забърка в театъра. Откри една двойка, играла в едно шоу на Бродуей, и стана известен. Сега всички мислят, че има страхотен усет. Имат къща на Ист Стрийт 83, на половин пресечка от парка, и още една, лятна, в Кейп Код. — Тя спря за момент и изчисти една конфета от рамото си. — Вани е абсолютно нещастна.

— Нещастна?

— Торнтън се е превърнал в абсолютно страшилище. Отнася се грубо с нея, изчезва по цели дни. Ами да, нали прибра парите това копеле… А тя непрекъснато говори само за теб. За онова лято в Германия.

— Бяха само два дни, Мерилин…

— Но тя не може да ги забрави.

— Ти каква си, сватовницата на Източното предградие ли?

— Не. Просто мразя приятелите ми да са нещастни. Не се оплаквам, аз имах късмет. Имам щастлив брак и две дъщери, които ще ти вземат акъла, голяма къща в Уест-порт и съпруг, който ме обича. — Тя го погледна с големите си кръгли зелени очи. — Защо не останеш само да й кажеш здравей?

— Ще видим — каза той и побърза да смени темата. — Кой е твоят съпруг? Познавам ли го?

— Едва ли. Той е от Питсбърг. Хирург. В момента има спешна операция. Надявам се да дойде преди да е свършило партито.

— Както е тръгнало, тази шумотевица ще продължи чак до другия вторник.

— Виж, всички ще отидем във френското казино на 50-а улица да хванем нощното шоу — каза тя. — Защо не дойдеш с нас? Било доста нецензурно.

— Не и когато си видял оригинала.

— Голям сноб си!

— Не исках да прозвучи така — каза той небрежно. — Имах предвид, че френската версия е доста по-неприлична.

— Е, ела все пак.

— Мерилин…

— Или пък ела в театъра в Уестпорт да видиш Рут Гордън в „Провинциална съпруга“. Знаеш ли, казват, че е страхотно ексцентрична. Мислим да…

— Мерилин!

Тя изведнъж спря и най-невинно каза:

— Да?

— Дамата е омъжена.

— Но умира от мъка, Франсис — отговори тя сериозно.

— Аз не мога да направя… — започна той и сам разбра, че лъже. „Не мога да направя нищо. Това не е мой проблем“ — удобни фрази, които се беше заклел никога да не използва отново. — Очевидно това не е подходящото време и за двама ни.

— Но ще си помислиш, нали?

Последното измъкване. Човек може да си мисли и цял живот.

— Разбира се. Ще си помисля.

— Добре. Хайде, ела да танцуваш с мен.