Уилям Дийл - 27

Спря и пое дълбоко дъх, после започна да разказва за Радмън и Джени, и за онова лято в Париж. За фон Майстер и Конрад Вайл и за малкия гнусен гърбушко Фирхаус. За приятелството и предателството и за глупавите неща, които някога правим и никога не ги оправяме.

— Не съм сигурен дали изобщо съм му казвал за колко добър наистина го мислех. През цялото време го майтапех… факт е, че той беше по-смел от всички, които познавах. Просто продължаваше да се връща за още. Това трябваше да се случи, рано или късно. Ирония, нали? Той вероятно е написал повече от всеки за това, което става в Германия, а някакъв проклет германски самолет да го убие в Испания…

Той млъкна и няколко пъти пое дълбоко въздух, после попита:

— Мога ли да задържа телеграмата?

Бирата кимна.

— Не ми се говори, извинявай — каза Кигън.

Остана сам, загледан в бара. Гърдите го боляха, болеше го и гърлото. Изправен пред внезапната смърт на своя приятел, той отчаяно желаеше само пет минути, за да каже на Бърт около много наистина значеше приятелството му за него. Колко много му липсваше той през тези последни години. Колко много се възхищаваше от неговия талант и смелост, и проницателност. Колко много беше научил за любовта и предаността от него и от Джейн.

Прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да е. Той сгъна телеграмата и я пъхна в джоба си.

— Съжалявам, приятелю — каза Кигън в нищото. — Много съжалявам.

После стана и тръгна по Пето авеню, стигна до Трето и се върна обратно. Мислеше за двамата си най-добри приятели. Бирата беше прав — той искаше да се сбие с някого, да си отмъсти. Но на кого? Взе си „Нюз“ от щанда на ъгъла и зачете статията на Боб Консидайн на първа страница.

„Хей, приятели — започваше тя, — чуйте какво ще ви кажа! Дланите ми са все още мокри, гърлото ми е пресъхнало и все още не мога да повярвам, че видях с очите си как Луис нокаутира Макс Шмелинг…“

„Господи — помисли си Кигън, — защо чета този боклук?“ И хвърли вестника в едно кошче и тръгна обратно към „Розата“, за да намери спокойствие в задната стаичка. Но радостта на тълпата беше повече, отколкото можеше да издържи, така че се качи в апартамента си. Извади бутилка шампанско от големия хладилник, взе три високи чаши, влезе в хола и извади албума с изрезки от библиотеката. Седна на дивана, отвори шампанското и наля три чаши. Чукна се и каза:

— Salud.

Беше започнал албума, когато Радмън замина за Етиопия, и внимателно залепваше на страниците му всички негови съобщения. Планираше да го даде на Бърт като подарък за сдобряване, когато най-накрая се завърне от войните. Започна да прелиства страниците, като от време на време се спираше да препрочете някоя статия.

от Бърт Радмън

Адуа, Етиопия, 3 октомври 1935 г. Босонигите племена на Хайле Селасие, Лъвът на пустинята, император на Етиопия, пряк потомък на древните племена от Нил, бяха нападнати днес от танкове, бомбардировачи и обутите в ботуши легиони на Бенито Мусолини, бръснаря, превърнал се в диктатор на Италия.

В апокалиптична картина на съвременната война бомби и запалителни смеси се изсипаха от нощното небе върху беззащитните граждани. В хаоса, който последва, градът бе обхванат от пожари и объркани и ранени граждани тичаха из горящите улици като мишки в лабиринт…

И след по-малко от шест месеца…

от Бърт Радмън

Адис Абеба, Етиопия, 28 февруари 1936 г. Лъвът на пустинята е хванат в клетка и укротен от римските легиони на диктатора Мусолини. Но спечелвайки тази победа, Италия омърси лицето си…

През лятото на 1936 година гражданската война в Испания се бе превърнала в реалност и Радмън бе във водовъртежа на събитията и щеше да остане, там до смъртта си.

от Бърт Радмън

Мадрид, Испания, 22 юли 1936 година. Снощи, след като фашистките бунтовници на генерал Франсиско Франко атакуваха Мадрид, в Испания най-накрая избухна гражданска война…

от Бърт Радмън

„Гуерника, Испания, 27 април 1937 г. Германски пикиращи бомбардировачи и бойни самолети без предун-реждение се изсипаха днес от небето над този град на баските, обстрелвайки и бобмардирайки училища, болници и пазарища, и убиха хиляди невинни хора…“