Уилям Дийл - 27

Диалогът беше нещо като традиция.

— Пфу — казваше Бирата и се тръшваше на вечния си стол. — Проклет ден.

— Всеки ден го казваш — отговаряше Кигън. Дребосъка носеше на Бирата халбата му и порцията уиски, а Нед хвърляше на Кигън вестника през вратата на задната стая и чакаше да го поканят.

— Тягостно — казваше Бирата. — Всяка статия е апокалиптична.

— Светът е апокалиптичен, Нед — отговаряше Кигън, без да вдига глава.

Бирата клатеше глава, вдигаше чашата с уискито над халбата с бира и внимателно го наливаше вътре. Наблюдаваше го как потъва до дъното на халбата, как за момент сякаш се утаява, а после се просмуква нагоре като кехлибарен дим. Вдигаше халбата и я изгълтваше на един дъх, после въздишаше и я подаваше на Дребосъка — сто и десет килограмовия бивш боксьор, който обслужваше бара на „Розата“.

Ритуал, пет дни в седмицата. Съвсем сигурен, като изгрева на слънцето. От време на време, много рядко, ходеха да гледат бокс. Както и сега…

Боксьорите се върнаха в ъглите си. Никой от двамата не си седна. Тълпата ревеше. Въздухът пращеше от напрежение.

Луис се беше привел напред, очите му бяха студени. Гледаше през ринга към Шмелинг. Вземаше му мярката. Германецът отбягваше погледа му и говореше със секунданта си.

Гонгът удари.

Те тръгнаха един към друг: Шмелинг бавно, провлечено — пристъпваше с единия крак, после местеше другия към него; Луис стъпваше леко, като котка, тялото му беше стегнато. Очите му бяха като на кобра — наблюдаваха жертвата и очакваха подходящия момент. После изведнъж Шмелинг пусна своя десен — същият десен, с който беше победил Луис преди две години.

Беше як удар, в челюстта — чу се тъп звук, но Луис само тръсна глава и го забрави. Все едно Шмелинг го беше погалил. За момент очите на Шмелинг се разшириха от страх. После яростната атака на американеца започна — Луис нападна с вихрушка десни и леви удари и наблъска германеца във въжетата. И пусна късия си ляв. Шмелинг така и не го водя. Ударът го вдигна във въздуха, залепи го за въжетата и той се заклати като пиян с една ръка провесена над горното въже, зашеметен, объркан, изненадан.

На лицето му беше изписан страх. Луис се нахвърли върху него, смазваше с леви и десни поразения германец. Накрая реферът го отблъсна назад. Шмелинг се клатеше. Изчака броенето и тръгна мудно напред.

— Ще го довърши още в първия рунд — каза Кигън. — Кажи сбогом на двайсетачката.

При всеки бърз удар на юмруците на Луис Кигън изпитваше луда радост, сякаш самият той нанасяше ударите. Всеки изблик на кръв от разнебитеното лице на Шмелинг му доставяше нова радост. Той стоеше в ревящата потна тълпа със свити юмруци и пламтящи очи и викаше: „Убий го! Убий го! Убий това нацистко копеле“ с такава необуздана страст, че дори Бирата се учуди.

Шмелинг погледна умоляващо към своя ъгъл и получи яростен десен в челюстта. През врявата на тълпата Кигън чу как костта изхрущя. Шмелинг рухна.

Очите му лудо блуждаеха в опит да се фокусират. Беше получил вече три удара и сякаш се бореше с въздуха, сякаш плуваше в него с бавни движения. С разперени ръце, наранен и беззащитен, той ужасен гледаше как следващият десен разбива вече отеклата му челюст. Падна отново, ръкавиците му обърсаха пода, краката му заритаха, главата му се люшна. Но стана. Залиташе безчувствен от бой, коленете му се огъваха като гумени. Бомбардировача пристъпи към него и го удари още веднъж.

— Господи! — извика Бирата.

— Давай! — изрева Кигън. — Удари го пак. Прати го с един прав в Германия това копеле, там му е мястото.

Накратко, докато наблюдаваше унизения повален ариец, Кигън почувства поне малко облекчение за четирите години на болка и гняв. За момент омразата му изглеждаше удовлетворена, за момент той почти забрави Джени Гулд и Дахау. Той беше използвал политическите си връзки, но не беше научил нищо, не беше постигнал нищо. Беше се провалил в единственото начинание, в което истински беше искал да успее. Така че това беше моментът на възмездие — да гледа яростта на негърския боксьор. Луис удари отново, като една убийствена навита пружина, разби увисналата челюст на Шмелинг и изпари и последните му надежди. Арийската гордост падна по лице върху твърдия тепих.

Кигън виждаше задоволството в очите на Луис. С крайчеца на окото си видя и как бялата кърпа полетя от ъгъла на Шмелинг и падна в краката на рефера. Той я грабна и я хвърли през рамо. Тя се заклати върху въжетата, а той започна да брои: