Уилям Дийл - 27

Двадесет и седем още веднъж беше намерил идеалното място, където да се установи.

Радмън се разхождаше из руините на Аликанте. Градът беше почти изравнен със земята. Цивилното население си беше заминало. Кучетата бяха изядени. Не беше останало нищо освен плъховете и един дрипав батальон, който владееше града, понеже беше пристанище и контролираше главния крайморски път. Беше непоносима горещина и навсякъде имаше мухи. Много трупове още не бяха събрани и погребани.

Радмън не си беше сменял дрехите от шест дни, откакто хотелът беше бомбардиран. Къпеше се гол в океана всяка нощ, но дрехите му бяха корави от мърсотия. Брадата му беше започнала да посивява и той леко куцаше — едно парче шрапнел се бе забило в прасеца му преди месец. Само един или два ресторанта бяха отворени, работеше и пощата, от която Радмън и другите журналисти, които отразяваха гражданската война, предаваха дописките си. Когато Радмън занесе статията си там, телеграфистът, възрастен мъж с гъста бяла коса и клюмнали мустаци, му се усмихна уморено.

— Какво имате за мен днес, сеньор Радмън?

— Същата история — въздъхна Радмън. — Бил съм тук и преди, и след 1935 година. След три години писане за тази кланица всичко започва да звучи по един същ начин.

Той стоеше до гишето и препрочиташе за последен път написаното, като подчертаваше или променяше по някоя дума.

„Аликанте, Испания, 22 юни, 1938 г. Последните останали верни на правителството войски са изправени пред унищожението в това градче на южното крайбрежие. Фашистките сили на генералисимо Франко се придвижват все по-близо до града.

Съвсем малко е останало от този град, който някога е бил рай за богаташите от Европа. Сега той е не по-различен от околните села, които са разрушени в тази тригодишна война, най-ужасния граждански сблъсък след Американската гражданска война.

Тази сутрин нацистките бомбардировачи бяха заменени от лешояди, които кръжаха над унищожения град в търсене на пиршество.

Гледах с ужас тази братоубийствена гибел и си припомних как веднъж в Африка видях една застреляна в корема хиена, най-ефикасното в природата животно, което изяжда мършата, да яде собствените си вътрешности.

В тази война, която е изправила брат срещу брата, съсед срещу съседа, църквата срещу държавата, Испания също се самоизяжда, докато нейните германски и италиански «приятели» седят отстрани и викат «Оле».

Те са доставили на Франко най-съвременните и ефикасни машини за смърт. Какъв циничен жест — да превърнат Испания в свой личен полигон и да използват испанската кръв за своя страховит експеримент. Оръжията, усъвършенствани тук, ще бъдат оръжията, които ще се използват в следващата световна война…“

Той остави молива и стисна очи.

— Ох, да върви по дяволите! Просто го изпрати, Пабло.

— Си, сеньор — каза телеграфистът.

Радмън излезе навън. Един войник седеше на купчина тухли и вадеше боб от една консерва с щика си. Беше слаб като палмов лист, а бледите му очи бяха скрити дълбоко в черните кухини. Носеше парцалива бяла риза и скъсани панталони, патрондашът бе преметнат през рамото му. Пръстите му стърчаха от обувките. Пушката му, стара манлихерка, беше подпряна на тухлите до него.

— Американо? — попита Радмън.

— Да. Ти също ли? — отговори войникът.

— Да. Да ти направя ли компания?

— Разбира се, взимай една тухла и сядай. Радмън седна и отпи една глътка от манерката му.

— Как се казваш?

— Какво значение има? Аз съм просто войник. — Гласът му беше дрезгав от праха, който се вдигаше от развалините.

— Комунист ли си? — попита Радмън.

— По дяволите, не. Просто мразя тези фашистки копелета. Ако не ги спрем тук, в следващия момент ще са в Кони Айланд. Поне така си мислех, като дойдох тук.

— Вече не мислиш ли така?

— По дяволите, не знам какво мисля. Знаеш ли, никога не бях виждал убит човек, преди да дойда тук. Бях студент.

— Сега съжаляваш ли, че си дошъл? Войникът се засмя.

— Глупости, има ли някой доволен, че е дошъл? Има нещо, което си мислиш, че трябва да направиш. Не можеш да се оплачеш, когато не се получава, нали?

— Откъде си?

— Бостън. Бостън, Масачузетс. Земята на свободата. Ти не си от бригадата, нали?

— Не, аз съм кореспондент.

— Нали не се шегуваш? Чий кореспондент?