Уилям Дийл - 27

— Не чухте ли? — обади се Хайрам. — Парадът в Липънкот е отменен.

— Какво се е случило?

— Пясъчна буря. Била по-лоша от зимната мъгла преди три години. Не можело да виждаш и на една крачка.

— Кой казва това? Харви Логан, басирам се.

— Точно така, Харви.

— Глупости, на него не може да му се вярва и на една думичка — каза Грогън. — Небето да се продъни, ще ти каже, че грее слънце.

— Добре де, обаче са отложили парада. И всичките ветерани с все презморските си шапки и медалите влезли в салона на училището, та да я изчакат да мине.

— Ако е като в Тълса миналото лято, няма да утихне — каза Дюи, сви устни и изплю дълга черна струя тютюнев сок в тревата.

— Чух, че в Чикаго имало такава буря, че превърнала деня в нощ — каза Хайрам.

— Да — намеси се Дюи. — Прочетох във вестниците, че са я видели чак в Олбъни, Ню Йорк. Ню Йорк! По дяволите, та това е през половината държава.

— По дяволите, Хайрам, не вярваш на това, нали?

— Вестниците не лъжат.

— Кой ти каза?

— Не и за такива неща.

— Глупости.

По шосето се зададе кола. Зад нея се вдигаха прашни вихрушки. Отдалече изглеждаше жълта, но като приближи, видяха, че е светлосиня, но е покрита с прах. Колата влезе в града и спря на площада. Шофьорът, със смъкнатата надолу вратовръзка, разкопчана яка и навити ръкави, слезе и изтупа праха от панталоните си. Под мишниците му имаше мокри петна, които стигаха почти до кръста.

„Търговски агент“ — помисли си Хайрам.

Шофьорът подръпна залепналата за гърдите му риза, отиде до пепси-автомата на стълбите на съда, пусна една монета, взе си кола и се приближи до пейката.

— Доста горещо за ноември, а? Хайрам кимна.

Търговският пътник отпи една глътка, изжабурка си устата с кипящата кола, после я глътна.

— Какво продаваш? — попита Грогън.

— Дамски дрехи — отговори високият мъж с усмивка. — Ама не върви много добре.

— Видя ли много прах?

— Навсякъде. А долу на юг е още по-лошо. Казвам ви, бях затворил прозорците и щях да припадна от горещина, а прахът се просмукваше направо през стъклата. Дяволска работа.

Той поклати глава и отпи още една глътка.

— Откъде си? — попита Хайрам.

— От Сейнт Луис.

— Доста далече.

— Е, тези дни трябва да пътуваш доста и да обиколиш голям район, за да си изкараш хляба.

— Прав си — съгласи се Грогън. — Хубава кола имаш.

— Беше, преди да ме хване тази виелица вчера. Виж, като гласпапир е. Изтърка ми боята от капака.

Той забърса с ръка под стъклото и събра цяла шепа прах. Не ги лъжеше — боята беше почти изтъркана от пясъка.

— По дяволите, гледай ти — каза Грогън.

— Накъде си тръгнал?

— Мислех да стигна до Липънкот и да пренощувам там. Забравих, че днес е празник.

— Откажи се — каза Грогън и поклати глава.

— Какво се е случило?

— Черна буря. Трябвало даже да отложат парада по случай годишнината от войната. Не можело да си видиш краката, толкова било зле.

— Може да задуха и насам — каза Хайрам.

— Със сигурност ли знаеш това?

— Приказки — каза Грогън. — Говорил по телефона със стария Харви Логан.

Хайрам поклати глава и повтори:

— Може да задуха и насам.

— Трябва да разбера — каза търговският пътник. — Може и да те убие, нали знаете. Прахът е толкова гъст, че може да те задуши до смърт. Ако наистина дойде насам, човек трябва да се прибере. И даже да си увие кърпа около носа и устата.

— Чувал съм за един човек, който останал навън. После наистина повръщал пръст, толкова зле било — каза Хайрам.

— Пак почваш — каза Грогън.

— Е, щом в Липънкот духа, няма да ходя натам — каза търговският пътник, отиде до бордюра и погледна на запад по шосето към Липънкот. — Имате ли хотел?

— На изток по шосето, на десетина мили. Бредитън. Отминал си го.

Той присви очи и се взря към хоризонта — търсеше зловещата вълна от пясък и вятър, който от месеци поразяваше малките прерийни градчета. През лятото горещината в Канзас беше стигнала 108 градуса по Фаренхайт и се беше задържала шейсет дни, а валежите за цяла година бяха само петдесет сантиметра. Така беше започнало всичко. Земята, изтощена от лошото стопанисване години наред, изсъхна, напука се, стана на шисти, после на прах. После задухаха силни ветрове и сякаш гигантска ръка загреба земята и я хвърли във въздуха. Облаците прах се мятаха като вълни в океан и поглъщаха всичко. Пътищата изчезваха. Огромни дюни затрупваха къщите. Цели градове изчезваха за една нощ, погребани под море от пясък. Животните се задушаваха в полето, хората умираха от пневномия, понеже дробовете им бяха задръстени с мърсотия. За девет месеца бе отвян почвеният слой на сто милиона акра. Смъртоносната вихрушка се разпростря от Тексас на север до границата с Колорадо. Прерийната земя така приличаше на плаж, че един журналист написа в „Тълса Трибюн“: „Карах си и изведнъж пътят изчезна. И изведнъж видях покрива на една къща, само билото, да стърчи от това, което приличаше на дюни на плажа. Почти очаквах да усетя мирис на солена вода.“