Уилям Дийл - 27

— Главата му е като скала — отговори Кигън. — Но Джо си има чук да я счупи.

Той се огледа. Почти сто хиляди души бяха дошли да наблюдават борбата между Гордостта на арийската раса и Негъра от Детройт. Най-голямата тълпа, която се бе събирала на шампионски двубой.

Всички отдавна си бяха свалили саката и вратовръзките. Беше горещо и задушно, но никой не обръщаше внимание на това. Все пак това беше мач, заради който си струваше да се изпоти човек.

— А в този ъгъл, с тегло деветдесет и шест килограма и с бели гащета е Кафявия бомбардировач от Детройт, Мичиган, световният шампион тежка категория… Джо Луис!

Тълпата полудя и Бирата и Кигън зареваха заедно с нея. Всички станаха, когато високият, на пръв поглед мършав американец отпуснато пристъпи към центъра на ринга с вдигната ръка. Ревът не спря и когато реферът в смокинг извика играчите в средата и почна да ги инструктира.

Въздухът беше наелектризиран. Преди две години на Олимпиадата в Германия Хитлер беше обидил гордостта на Америка, бегача Джеси Оуенс, като беше отказал да присъства на церемонията по награждаването му със златен медал, понеже бил „американски негър“. Същото това лято Шмелинг и Луис се бяха срещнали за първи път. В дванадесетия рунд Шмелинг беше завършил една серия с поразяващ десен удар и Луис за пръв път в спортната си кариера беше нокаутиран.

Сега, две години по-късно, беше време за реванш и тълпата го знаеше. Борба за реванш? По дяволите, помисли си Кигън, та това е най-голямата борба за реванш на всички времена. По-голяма от битката между Давид и Голиат.

Луис изглеждаше страхотно. Луис изглеждаше готов. Очите му гледаха на смърт.

— Няма да продължи и пет рудна — каза Кигън.

— Не знам, момчето ми. Шмелинг да не е свинска пържола?

— Искаш да си говорим или да се обзаложим? — каза Кигън. Седяха на втория ред, почти до съперниците.

— Залагам двайсет долара, че Шмелинг ще е на ринга в шестия рунд.

— Да ги видя — каза Кигън и измъкна една двайсетач-ка. Бирата извади две по десет.

Кигън ги грабна от ръката му, уви ги със своята двайсетачка и ги пъхна в джоба на ризата си.

— Как така се получи, че ти ще пазиш парите? — попита Бирата с шеговито подозрение.

— Понеже съм богат, Нед. Няма да се измъкна с някакви си жалки четирийсет долара. От друга страна, ти си, как да го кажем…

— Беден — каза Бирата.

— Да — кимна Кигън. — Беден е добре. Добре изразява нещата.

И двамата се засмяха. Кигън се чувстваше добре тази вечер, просто за разнообразие…

Една година след като Кигън се завърна от Европа чичо му Хари умря внезапно от сърдечен удар и му остави в завещанието си „Ирландската роза“. Покрусеният Кигън хвърли цялата си останала енергия да реконструира горния етаж на сградата и да го превърне в луксозно жилище. Джени Гулд не напускаше съзнанието му нито за миг. Това беше рана, която нямаше да заздравее. Тя беше с него, когато се събуждаше сутрин, и си оставаше с него, докато сънят временно облекчаваше болката. Страданието му бе причинено отчасти и от несигурността — беше ли тя жива, или мъртва? — но той не можеше и не искаше да се отърве от него. Времето също не притъпяваше болката. Той постепенно се затваряше в себе си, избягваше старите си познати, почти не говореше и по телефона. Отиде до Хонконг по работа, прекара и няколко месеца във фермата си за коне в Кентъки, но повечето време седеше в задната стая на кръчмата, която използваше като служебен офис.

Бирата идваше в „Ирландската роза“ всеки ден, от вторник до събота, почти по едно и също време — 4:10. Сядаше все на същия стол в края на бара, изпиваше по два коктейла — уиски с наливна бира — и винаги напускаше в 5:40 да хване експресния влак в 5:50 за Джамейка, където живееше сам в апартамент с две спални. Нямаше причина да бърза за вкъщи, освен че първо на първо, беше човек с навици — да хване влака в 5:50 беше част от дневния му ритуал, и второ, беше потенциален алкохолик. Два коктейла и точка. Това му беше мярката, защото след тези две питиета дори само пет грама уиски го превръщаха в лигав, пропаднал пияница.

Кигън познаваше Нед Бирата от двадесет години, още откогато беше на петнадесет и работеше на бара, а Бирата беше млад репортер. Нед беше изминал обикновения път — репортер, водещ рубрика, пияница. После се беше лекувал и отново почна да пише, като пак се изкачи доста високо — стана редактор на новините. Но все още имаше блуждаещия поглед и слабата фигура на алкохолик. Бирата беше един от малкото хора, с които Кигън не беше споделил трагичната си история. Защо да си дава труд — Нед беше ходеща енциклопедия на последните новини, така че сигурно беше чул всичко. Нед обикновено беше в смачкан син или сив костюм, вратовръзката му беше разхлабена и усукана, новият брой стърчеше от джоба на сакото му, сивата му мека шапка беше кацнала чак на тила му. Бирата беше винаги първият клиент. Следваха го репортерите и редакторите от „Мирър“, „Нюз“, „Трибюн“ и „Джърнал Америкън“. През годините „Розата“ беше удържала позициите си на любима кръчма за градската новинарска общност.