Уилям Дийл - 27

— На „Ню Йорк Таймс“.

— Ама ти си бил голяма клечка!

— Тук няма големи клечки.

— Е, това вече е факт — каза войникът. — Дяволски сигурно е, че е факт.

— От колко време си тук?

— Забъркан съм в това почти от началото — каза войникът прегракнало… — Мисля, че от ноември трийсет и пета. Дяволски дълго време. Предполагам, че съм видял всичко. Бях в Тортоза в деня, когато тия копелета унищожиха бригадата „Линкълн“. Измъкнахме се само неколцина, а и от тях шестима се удавиха в Ебро, вместо да се предадат. Господи, какъв ден беше! Танковете просто ни сдъвкаха. Тогава разбрах, че всичко е свършено. Тази армия от паплач не можеше да издържи по-дълго. Цялата работа е, че не знаем как да спрем. Предполагам, че ще продължим да се бием, докато умрем всички.

— Защо просто не напуснете? Да си тръгнете?

— И къде да отида? — отговори войникът. Очите му блуждаеха. — Не мога да се върна вкъщи. Съединените щати казват, че сме нарушили закона, като сме дошли да се бием тук. Някакъв вид акт за неутралитет или нещо подобно. — Той погледна към пристанището, където се поклащаше някакъв британски кораб. — Не искам и да изгния в някой испански затвор. По-добре да продължавам да убивам тия копелета, докато ме довършат. — Той отново погледна Радмън. — Откъде си?

— От Охайо.

— Наистина ли? Не познавам никого от Охайо. Бил ли си скоро у дома?

Радмън дълго време гледа британския кораб, после каза:

— Не съм бил в Щатите от трийсет и трета.

— Господи! Защо?

— Работа. Доста жалко извинение всъщност.

— От колко време си в Испания?

— Идвам и заминавам от началото. От време на време се връщам в Германия да правя нещо.

— Тук си за края, нали така?

— По дяволите, надявам се, че не.

— Но знаеш, че е вярно. Италиански танкове, немски бомбардировачи… ако погледнеш нещата реално, изобщо не сме имали шанс. — Той спря и смени темата. — Не ти ли липсват? Щатите, искам да кажа?

— Разбира се.

— Не ти ли липсват приятелите?

— Имам само един приятел в Америка — каза Радмън. — По дяволите, дори не знам къде е. Вече… изминаха почти четири години, откакто говорихме за последен път.

— Никога ли не сте си писали?

— Не. Той не си пада по писането.

— И така, кога ще се върнеш?

— Когато свършат войните.

— Войните?

— Нима мислиш, че ще спрат дотук? По дяволите, това е просто загрявка. Това е само репетиция, приятелю.

— Имаш доста мрачни възгледи.

— Предполагам. — Радмън се засмя. — Работата ми е такава.

— Не е ли вярно, че… — Войникът изведнъж спря, погледна към небето с присвити очи и наведе глава на една страна.

— Чу ли нещо? — попита Радмън, вдигна ръка над очите си и се вгледа в небето.

— Май да. Да. Ето го…

Той спря и Радмън също го чу. Отчетливия тътен на бомбардировачите, чиито мотори ревяха в унисон.

— Господи, какво още е останало за бомбардиране? — горчиво попита войникът.

— Може би просто преминават. Може би са тръгнали за друго място.

— Едва ли. По-добре да идем в скривалището.

Станаха и тръгнаха през изпочупените тухли и отломъци от сградите, провираха се между дъски със стърчащи ръждиви пирони. Скривалището беше през две преки. Бученето на самолетите стана оглушително. Те погледнаха нагоре и видяха половин дузина германски „Юнкерси“ да се отделят от строя и да пикират към земята. Моторите ревяха оглушително.

— Господи, проклетите „Юнкерси“! Бягай! — извика войникът и двамата хукнаха напред. Моторите изреваха за последно, когато бомбардировачите се снижиха към земята, после, когато започнаха да набират височина, почти болезнено завиха. И веднага след това се чу най-смразяващият звук, звук, който и двамата добре познаваха, пронизителният писък, който ставаше все по-силен. Бомбите! Земята се разтресе. Първите бомби прокопаха дълбок ров в близките развалини. Вторите… Двамата тичаха с всички сили. Радмън вече виждаше входа на скривалището… но тъкмо затваряха вратата.

— Чакайте! — изкрещя той. — Ча…

Викът му бе заглушен от ужасното свирене на падащата бомба…

— Даа-ми и господа, внимание, моо-ля. Това е главното събитие на вечерта. Петнадесет рунда бокс тежка категория за световната титла. В този ъгъл с черни гащета, тежък над сто килограма е Рейнският улан от Берлин, Германия, претендентът Маа-кс Шмелинг!

Последва хор от дюдюкания и подигравателни викове.

Намръщеният небръснат боксьор стана и изгледа публиката сърдито.

— Изглежда като нацист — каза Бирата.