Уилям Дийл - 27

— Съжалявам, че ти се натрапих…

— Радвам се, че дойде — прекъсна я той. — Седни, ще ти донеса чаша.

— Защо просто не сложиш лимонена кора в една от тези? — каза тя с усмивка.

— Все още помниш, а?

— Помня всяка секунда от тези два дни — каза тя откровено. — Знам и за твоята приятелка и какво се е случило с нея. Имал си повече неприятности, отколкото заслужаваш. Но не можеш да останеш сам завинаги, Ки.

Той се усмихна и й наля.

— В какви скрижали е издълбано това?

— В никакви — каза тя и раменете й увиснаха. Взе чашата и го последва на балкона. Лекият летен ветрец размърда яката й. Ванеса се наведе над балкона и загледа един влекач по реката. — Издълбано е в отчаянието.

— В отчаянието?

Тя си свали шапката и разтърси косата си. Беше я пуснала до раменете.

— Аз съм напълно безсрамна, когато става въпрос за теб — каза тя. — Четвърта година посещавам всяка премиера, всяко откриване на галерия, всяко парти, любимите ти ресторанти и се надявам да те срещна. Но ти не ходиш на откривания и по партита. И предполагам, че си ядеш вкъщи, нали?

— Станал съм страхотен готвач, Вани — каза той. — Все още не съм готов за обществен живот.

— След четири години! Ти имаш приятели, които се тревожат за теб! Липсваш им. — Тя се обърна към него и опря гръб на парапета. — Поне един, във всеки случай.

Тя все още си беше разкошна както в Берлин, но ведрият вид на невинност беше изчезнал, заменен от първите признаци на цинизъм, първите жестоки линии на зрелостта.

— Чух, че си се омъжила.

— Значи все още говориш с живите хора.

— Аз всъщност никога не съм бил част от твоето обкръжение, Вани. Баща ти ясно ми даде да го разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че мога да бъда приет, само ако играя по техните правила.

— Което ти не си приел.

— По дяволите, аз не съм аристократ. Кръвта ми не е съвсем синя. Последното парти, на което бях… май беше преди три години, точно след първото морско пътешествие на „Нормандия“. Говорихме за теб с Мерилин Мартин.

— Знам. Видях те за минутка. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня — каза той, — Ти беше най-очарователната жена там…

Лъскава и горда, „Нормандия“ навлезе величествено в пристанището на Ню Йорк. Хиляди посрещачи я приветстваха. Стотици яхти и лодки се трупаха около нея като кученца около майка си. „Нормандия“ току-що беше счупила световния рекорд по бързина при първото си плаване, като бе отнела приза на немския „Бремен“, така че тълпата беше особено радостна. Свиреха клаксони. Пищяха свирки. Буря от конфети падна на Уол Стрийт, докато корабът премина покрай Манхатън по пътя си към Хъдсън. Небето се изпълни с фойерверки, докато „Нормандия“ правеше широкия завой към кея в края на Западна 49-а улица.

Кигън пристигна точно когато поканените влизаха от широката, пъстро осветена палуба за първа класа в главния салон. Триото на Бени Гудмън засвири „I Got Rhythm“. Гостите — поне петстотин души — се натискаха около сцената и аплодираха игровото изпълнение на Гудмън, оглушителния ритъм на барабаните на Джин Крупа и контрапункта на Теди Уилсън, чиито пръсти едва докосваха клавишите. На танцовата площадка по-смелите вече буйно танцуваха, ритаха високо във въздуха и подскачаха като полудели. Кигън си все напитка и тъкмо посегна към ордьоврите, когато един глас зад него каза:

— Франсис?

Той се обърна и видя една дребна червенокоса жена. Косата й беше късо подстригана, шапката й бе украсена с пайети. Зелените й очи бяха кръгли и пламенни. От нея се излъчваше енергия. Бялата й рокля, също с пайети, повече разголваше, отколкото прикриваше великолепната й фигура и при всяко нейно движение проблясваше и трептеше. „Истинска фея — помисли си Кигън. — Очарователна пакостница.“ И каза:

— Здравей, Мерилин. Радвам се да те видя.

— Ти ме помниш! — извика тя очевидно поласкана. Той самият също беше изненадан. Не я беше виждал от години. Брат й беше един от тайфата му в колежа и за последен път я беше видял точно преди дипломирането — преди гъсеницата да се превърне в пеперуда.

— Виждал ли си Вани, откакто си се върнал? — попита тя внезапно. Въпросът го свари съвсем неподготвен. Преди да успее да й отговори, тя продължи: — О, много лукаво от моя страна. Знам, че не си я виждал, понеже тя е най-добрата ми приятелка.

— Ванеса Бромли? Тя кимна.

— Гледай ти! — каза той. Не можа да измисли нищо по-умно.

Тръгнаха към предната част на салона, за да видят по-добре триото на Гудмън.