Уилям Дийл - 27

Един висок мъж с изпито лице и шапка, нахлупена над очите, се появи от мъглата и светна с прожектора си в колата.

— Извинете, господине, просто проверка. Закъде пътувате?

— Казвам се Кигън. Идвам на посещение в личния влак.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Кигън му подаде паспорта си. Агентът го провери, светна в лицето на Кигън, после пак освети снимката в паспорта.

— Добре дошли, господине. Господин Лестър ще ви придружи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Лестър беше хубав, приятен мъж, безукорно облечен и съвсем мокър. Той изтърси дъждовната вода от шапката си и каза:

— Съжалявам, но ще ви намокря седалката.

— Това е най-малкият ми проблем — каза Кигън.

— Карайте направо и после надясно, покрай гарата. Там може да пресечете линията.

След като пресякоха железопътната линия, Лестър му каза да завие остро наляво. В мъглата се мержелееше тромав парен локомотив. Пара се виеше на кълба покрай огромните колела и изпод вагоните; черният левиатан съскаше на празен ход, очаквайки потеглянето. Личният влак беше от седем вагона и беше тъмен, с изключение на тънки снопчета светлина, процеждащи се през дръпнатите пердета. Докато караха покрай влака, Кигън виждаше неясните очертания на пазачи. Когато стигнаха последния вагон, Лестър нареди:

— Спрете.

Кигън натисна спирачките. Една стройна жена с широкопола шапка излезе на площадката на последния вагон. Яката й бе вдигната. Един цивилен агент й помогна да слезе по металните стъпала, после забързаха през мъглата. Кигън видя малко по-нататък да светят автомобилни фарове. После чу как автомобилът подкара.

— Дайте сега до площадката — каза Лестър и като се поколеба малко, добави: — Можете да забравите това, което видяхте току-що.

Кигън спря колата до стъпалата на вагона.

— Една минута, моля — каза Лестър и изчезна в луксозния вагон. Кигън запали цигара и вдигна яката си. От периферията на меката му шапка се застичаха капки.

Кигън едва сега разбра защо личният влак на президента от Хайд Парк за Вашингтон се беше отклонил в това почти несъществуващо селище. През годините беше чувал журналистите да се шегуват за „приятелката“ на Рузвелт, но само помежду си; никой никога не беше намеквал за това в пресата. Но Бирата веднъж му довери, че се казвала Луси Ръдърфорд и живеела някъде в Ню Джърси, и че Рузвелт бил влюбен в нея още отпреди войната: една двадесет и пет годишна любовна връзка, на която пресата беше решила да не обръща внимание.

След минута-две Лестър се появи на вратата и му махна да влезе. Кигън го последва. Личният вагон беше оформен като кабинет, стените му бяха покрити с тъмна дървена ламперия, а подът — с дебели меки килими. Голямо дъбово бюро заемаше средната част на вагона. Зад него имаше барче, а от лявата му страна широк кожен диван с тензухени настолни лампи от двете страни. Пред бюрото стоеше старинен стол. Светлината беше мека, украсените с пискюли копринени пердета бяха дръпнати.

Президентът Рузвелт седеше зад бюрото в електрическия си инвалиден стол, облечен в ален халат и тъмносин копринен шал, с пенсне, кацнало на носа, с цигаре, стиснато между зъбите, и чаша уиски до лакътя. Когато Кигън влезе във вагона, на лицето му се разля топла широка усмивка.

— Франсис, каква огромна изненада след всичките тези години — каза президентът и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя, господин президент — каза Кигън, докато се здрависваха.

— Сипи си нещо за пиене и седни тук пред мен — каза президентът и кимна към стола. — Виждам, че те е наваляло. Надявам се пътуването ти дотук да не е било много неприятно.

— Никак — каза Кигън, наля си уиски със сода и седна.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— Трудно мога да изпусна възможността да кажа здравей на един стар приятел — каза Рузвелт. — Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за твоята помощ за партията, Франсис. Ти си наистина щедър и верен привърженик.

— За мен е удоволствие, господин президент — каза Кигън. — Апропо, ще направите ли прецедент да се кандидатирате за трети мандат?

— Все още не сме решили, приятелю — отговори Рузвелт. — Съветниците ми се колебаят.

— Както са тръгнали нещата, по-добре ще е да го направите — каза Кигън.

— Благодаря. Изглеждаш ми много решителен, Франсис. Надявам се, че при теб нещата вървят добре.

— Не се оплаквам.

— Чудесно, чудесно. Преди да си поговорим, ще те помоля нашата среща да остане в тайна — каза президентът. В очите му проблеснаха почти закачливи пламъчета.