Уилям Дийл - 27

— Всеки си има слабости, нали разбираш.

— Напълно съм съгласен, сър — отговори Кигън.

— И още нещо. Ти спомена националната сигурност. Би ли се отнесъл с разбиране, ако един мой съветник, Бил Донован, присъства на разговора ни?

Кигън беше чул, че Лудия Бил Донован от 69-и боен полк е създал нова агенция. Тя щеше да събира информация от разузнаването и да я анализира, като част от опита на Рузвелт да направи основен ремонт на цялата разузнавателна система, която в момента не беше нещо особено.

— Ще бъде чудесно, господин президент — отговори Кигън, но Рузвелт забеляза сянка на разочарование по лицето му, наведе се и го погледна изпитателно, после пъхна една цигара в цигарето от слонова кост и я запали.

— Франсис, знаеш ли колко шпиони сме имали, когато започна световната война? — попита той и още преди Кигън да отговори, вдигна два пръста. — Двама.

— Двама! — Кигън се изкикоти невярващо.

— Точно така, приятелю, колкото и смешно да звучи. Имали сме двама шпиони и двама служители, които са ги поддържали. Това е била цялата ни разузнавателна служба. И което прави нещата още по-лоши, разузнавателните източници, които създадохме по време на войната, само година след края й са изоставени. Бил си в Германия, Франсис, видял си с очите си какво става там. Ние отчаяно се нуждаем от първокласна разузнавателна централа. Бил Донован ще изпълнява тази задача.

— Господин президент, не сте длъжен да… Рузвелт махна с ръка и го прекъсна.

— Това, което ти казвам, е публична тайна. Но ако националната сигурност има нещо общо с тази работа, ще ти бъда признателен, ако споделиш информацията си с него. Ако пък е съвсем лично нещо, той чака във вагона-клуб, така че няма да скучае, ако го оставим там.

— Мисля, че разузнаването може също да се намеси в това — каза Кигън.

— Добре. — Президентът посегна под бюрото и натисна един бутон.

След минута-две влезе един висок, добре сложен мъж към петдесетте. Кигън го позна от снимките. Той стоеше много изправено и беше облечен в син двуреден костюм, колосана бяла риза и яркочервена вратовръзка. Носеше си чашата с пиенето.

Президентът ги запозна:

— Уилям, това е моят приятел Франсис Кигън. Запознайте се с Бил Донован, Франсис.

Ръкостискането на Лудия Бил беше здраво, сините му очи гледаха право в очите на Кигън.

— Радвам се да се запознаем, Кигън — каза той малко грубо.

— За мен е чест, полковник — каза Кигън.

Безизразното лице на Донован не се промени. Дори да беше поласкан от думите на Кигън, той изобщо не го показа. Седна на кожения диван, кръстоса крака и отпи от пиенето си. Не сваляше очи от Кигън. Донован беше бивш областен прокурор в западната част на щат Ню Йорк и Кигън се чудеше какви ли мисли минават през главата му, докато присъства на срещата на президента с един бивш контрабандист — човек, когото той би дал под съд преди няколко години — и то, за да разискват националната сигурност. Кигън усети в Донован зараждащ се скептицизъм. Ако някой тук щеше да му повярва, това очевидно щеше да бъде само президентът.

— Поздравления за новата ви работа — каза Кигън. — От това, което чувам, е интересна.

— Всъщност е доста скучна — каза Донован.

— Скучна ли?

— Разбира се — каза Донован. — Дипломирани колежани седят в кабинетите, следят чуждите предавания, четат чуждата преса и пресяват дипломатическите доклади. Изравят информация и после експертите решават дали ни върши работа. Изобщо не е като във филмите.

— А какво ще кажете за посолствата? — настоя Кигън.

— Посолствата? — невинно повтори Донован.

— Хайде, полковник — каза Кигън. — Всички знаят, че дипломатическите служби са фронтове за шпионаж. Германското посолство в Париж е най-обикновен разузнавателен отряд за майор фон Майстер.

„Откъде, по дяволите, знае за това?“ — зачуди се Донован.

— Но — каза Кигън — след като конгресът мисли, че шпионирането не е джентълменска работа, всичко, което нашите посолства правят, е да дават приеми и да целуват задници.

Рузвелт се облегна в стола си и ликуващо изрева:

— Какво ще кажеш за този анализ, а, Уилям? Студеното изражение на Донован леко се смекчи, той дори се засмя:

— Не е лошо. Искаш ли работа, Кигън?

— Не, благодаря — каза Кигън с усмивка. — Опитах през седемнайсета година. Не изпълнявам заповеди много добре.

— Изпълнявал си ги достатъчно добре, за да заслужиш орден за храброст при Бело Ууд — каза Донован небрежно.

„Едно на нула за него“ — помисли си Кигън.