Уилям Дийл - Първичен страх

— Аз си ги правя сама — каза тя. — Аарон обичаше свещите. Неговото любимо стихотворение беше от Една Ст. Винсънт Милей. Може би го знаеш. — Тя го изрецитира почти с копнеж:

— Помня го от колежа — каза той. — Малко.

— То е клише, знам — каза тя. — Една от чаровните черти на Аарон беше, че той не признаваше стереотипите. За него всичко беше ново. — Тя махна към ъгъла. — Сложи някоя плоча, те са ей там. Аз ще приготвя вечерята. Надявам се, че харесвате яхния.

— Обичам яхния.

— Добре. Сега би трябвало да стане вкусна, вари се от вчера.

Той прехвърли купчините с плочи: Кросби, Стилс и Неш, Буфало Спрингфийлд, Ролинг Стоунс, Джеферсън Еърплейн — беше като музикално пътешествие през шейсетте и седемдесетте — и накрая избра „Евтини трилъри“ от Дженис Джоплин и Биг Брадър. Отиде до лавицата с книги и хвърли поглед между редиците. Имаше късчета хартия, които се подаваха от страниците като етикети на папки. Беше изненадан колко много страници бяха маркирани. Той извади една книга, тънък том със заглавие „Цитати от живота“ и я отвори. Една фраза беше леко подчертана с молив: „Злото идва при нас, хората с фантазия, носейки като своя маска всички добродетели. Уилям Батльр Йитс.“ Отвори на друга страница, една китайска пословица: „Има два вида идеални хора — едните мъртви, а другите неродени.“

— Тези отметки са на Аарон — каза тя. — Той отбелязваше нещата, които харесваше с молив и после, когато ги запаметяваше, ги изтриваше. Все още работеше по тези, преди да напусне.

— Трябва да има доста силна памет — каза Гудмън, като затвори книгата и я върна на лавицата.

— Изключителна! — Гребна с един черпак от яхнията, шумно сръбна и после млясна със задоволство. Той отвори тапата на виното. Тя донесе съда с вареното и сложи с черпака щедри порции в двете чинии. Гудмън й държа стола, тя седна и се усмихна тържествено.

— Déjà vu — каза почти на себе си.

— Моля за извинение?

— Просто си припомням — каза тя, като посегна да прочете етикета на бутилката. — — Тук ли го намери? — попита с изненада.

— Беше скрито зад бутилките „Тъндърбърд“ и „Харуйкейн“.

Тя се засмя.

— Не съм пила вино от известно време. Учителката в Криксайд не може просто да влезе в магазина за спиртни напитки и да си вземе една стомна, когато ожаднее.

Вареното беше гъста, сочна смес от картофи, окра, домати, зеле и твърдо, но вкусно месо, което той по-късно разбра, че е заешко. Имаше царевичен хляб и те ядоха и пиха вино и говориха повече за Стемплър, за манията на баща му, че неговите синове трябва да го последват във въглищните мини, за майка му, която се страхувала да противоречи на стария Стемилър, говорела с духове и обвинявала Ребека за противоречивостта на сина си, за това как старият Стемплър раздавал наказания с колана си — броят на ударите му зависел от сериозността на обидата.

— Понякога, когато идваше, беше бит толкова лошо… задните му части кървяха…

Гудмън я погледна въпросително. Тя бързо погледна настрани и продължи, прехвърляйки темата върху неутолимия апетит на Аарон за знания.

— Разкажи ми за майка му. Имаше ли тя душевни проблеми?

— Изобщо не излезе през тази последна година. Щеше да се умори от глад, ако не бяха съседите й. Може би самотата най-накрая я довърши. Колкото и лошо да се отнасяше с Аарон, когато той замина, тя не знаеше какво да прави. Тя е зависела от мъжете през целия си живот и когато те изчезнаха, не можеше да се оправи.

— Имам предвид преди това. Била ли е тя винаги, знаеш… и бакалинът, и Косвалски намекнаха, че винаги е била малко странна.

— Беше много религиозна жена. Обикновено говореше с Господ от време на време. Всъщност много от тях тук го правят.

— Може би нямат с кого другиго да си говорят — каза Гудмън.

Тя се засмя.

— Много е вероятно.

— И тя не е мислела много за образованието.

— Не, е-е, но и това не е рядкост тук.

— Изглежда Аарон е бил доста свободна душа.

Тя кимна някак си с копнеж.

— Всичко го вълнуваше. Четеше книги по анатомия, когато работеше с доктор Косвалски и правни книги, когато работеше с Евъри Деджит. Когато беше второкурсник, играеше Биф в „Смъртта на моряка“. Беше чудесен — той наистина обичаше да играе в пиеси. Разбира се, хората тук мразеха представлението, но това не го интересуваше, понеже той се превръщаше в Биф всяка нощ. Но както всичко друго, нямаше изход от това. Факт е, че после той никога повече не го спомена.