Уилям Дийл - Първичен страх

— Какво да учиш?

— Всичко. Четях всичко, каквото намирах. Четенето беше… беше… като пътуване за някъде. Това беше начин да избягаш от това място. И Ребека… мис Ребека, нашата учителка, тя имаше много книги, които ми даваше да чета, и после ми задаваше въпроси да узнае какво съм разбрал. Когато отидох в гимназията, беше по-добре. Това беше в Лордсвил — който се намира на около трийсет мили през планината, ходехме дотам с автобус — имаха добра библиотека.

— Какви книги четеше?

— Всякакви, каквито имаше. Исторически книги и географски, и книги за философия и наука. Правни и медицински книги, книги със стихове и книги с фантастика. Приключенски книги. Всякакъв вид книги, които можете да си представите.

— Беше ли мис Ребека важна за теб?

— Тя е тази, която ми помагаше да уча. Тя дойде там, когато бях на девет години. Да, мадам, тя беше много важна за мен.

— Толкова важна, колкото майка ти?

— Е, майка ми беше един вид… е, майка ми си беше простодушна, тя смяташе, че всички мъже са родени, за да работят в дупката.

— Дупката?

— Ъхъ. Сякаш нямаше никакъв друг начин, знаете ли? Мъж ли си, отиваш в дупката. Така си беше. Тя знаеше, че се страхувах от дупката, но това нямаше значение за нея.

— Ти се страхуваше от нея?

— Да. Най-много се страхувах от дупката.

— Каква беше дупката, Аарон?

— Това бяха мините за въглища. Баща ми и Самуел работеха там. Всички мъже работеха там.

— Самуел е твоят брат?

— Беше. Умря при катастрофа с кола.

— Разкажи ми за дупката.

Преди още да помня каквото и да било, се страхувах от дупката. Треперех само при мисълта за слизането. Откакто за първи път разбрах какво беше дупката, аз я сънувах и се боях от нея.

— Какви сънища си сънувал?

— Сякаш слизам долу в ада, животни ме полазваха, демони се криеха в тъмнината и нямаше въздух за дишане. Прочетох този стих веднъж: „Какви мъки от скръб преживя, от злини, които никога не идват.“ Емерсън е написал това.

— Имаш много добра памет.

— Помня неща, които ми харесват, особено това, понеже ми напомня как се чувствах, измъчван от този страх. Такива бяха отношенията между мен и дупката. Само дето злината наистина дойде.

— Значи ти си влизал в дупката?

Той кимна.

— Толкова лоша ли ти се стори?

— Когато бях на девет години, на моя рожден ден, когато се събудих. На стола до кревата ми имаше шапка с лампа. Баща ми я беше направил специално за мен. Аз седях там на леглото и плачех, понеже този ден щеше да се случи, това беше денят, в който той щеше да ме заведе там долу. На закуска беше като празненство. Брат ми, Самуел, не отиде на училище, за да дойде с нас. А аз? Аз бях толкова уплашен, че почти ми се повръщаше по пътя към шахтите. Бяхме дванайсет души в асансьора. Помня, че мистър Джон Кенън и Боби Аронски бяха там, помня ги, защото и двамата умряха по-късно при едно срутване в шахта номер седем. И всички мъже бяха прегърбени, сякаш бяха осемдесетгодишни. Беше по-лошо от всичките ми кошмари. Помня, че започнах да треперя, когато асансьорът тръгна надолу. Светлинката ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая не се виждаше нищо, но никой не включи светлината си. Просто продължихме да се движим надолу и надолу и беше по-тъмно, отколкото си мислех, че може да бъде, а въздухът миришеше на развалени яйца и устата ми беше така пресъхнала, че езикът ми се беше залепил за зъбите — надолу и надолу… не знаех, че една дупка може да бъде толкова дълбока. После изведнъж стигнахме галерията и асансьорът спря рязко и всички се струпаха в този черен тунел, толкова тъмен, че светлините на шапките… светлините просто не осветяваха нищо… беше толкова тъмно, че мракът сякаш поглъщаше светлината. Тунелът беше само около четири фута висок и те трябваше да работят наведени. От време на време някой извикваше: „Взрив в дупката“ и после се чуваше това ужасно избухване и големи облаци черна прах ни връхлитаха от тунела. Никой кошмар не е по-ужасен. Цели седем часа. Аз наистина помислих, че ще умра този ден. Представях си как шахтата се срутва, земята пада върху нас и ни смазва, всички там долу. Когато си тръгнахме, аз гледах нагоре, чакайки светлината на върха на шахтата да се появи и накрая тя се появи и стана все по-голяма и по-голяма и беше като… като възкресение. Щом излязохме, всички мъже започнаха да ме тупат по гърба, всичките тези прегърбени мъже с черни като въглен лица, на които светеха само очите и устата. Приличаха на тайфа демони. Баща ми ме би много пъти след това, но аз повече не слязох долу. Никога!