Уилям Дийл - Първичен страх

Аарон Стемплър беше различен. Той напълно осъзнаваше света около себе си и ако си беше създал един друг собствен свят, за който тя не знаеше, може би щеше да успее да го последва в него. Това беше вълнуваща мисъл, пълна с обещания за нея.

Харкорт Бескът, директорът на института „Стивънсън“, го нямаше, но той беше инструктирал персонала изцяло да й сътрудничи. Един млад чернокож мъж на име Клайд, който имаше приятна усмивка и небрежно държане, й помогна, като взе видеото, докато я водеше през двора към това, което беше известно като Новото крило. Това беше триетажна постройка с островърхо преддверие, полегатите му страни представляваха големи стъклени квадрати. Прозорците не бяха с решетки, а бяха от бронирано стъкло. Като цяло изглеждаше приятна постройка и очевидно беше построена с чувство за хуманност към обитателите. Секцията с максимална осигуреност беше в края на Новото крило, преградена единствено с плъзгаща се желязна врата. Служителят по безопасност беше облечен с каки и в синьо като пазача на външната врата и седеше на едно бюро до вратата. Не се забелязваше никакво огнестрелно оръжие. Той се усмихна, когато Клайд и Моли приближиха, и й подаде формуляр за подпис.

След железния вход следваше широк коридор, осветен от стъкления таван, със стаи от двете страни. Пазачът ги заведе в първата стая отдясно. Тя беше широка и имаше малко бюро, дървени столове, подвижно легло и прозорец, който беше поне шест фута над равнището на пода. Стените, мебелите и подът бяха боядисани в бяло. Пазачът отвинти една капачка на електрическия контакт на една от стените, така че да може да включи видеото, и тръгна да доведе Аарон Стемплър.

Тя не беше подготвена за неговата младоликост, откритост и непотисната аура, която го обгръщаше. Беше облечен с бледосини панталони и риза, меки памучни терлици и бели чорапи. Погледна с изненада, когато го въведоха в стаята. Тя се радваше да види, че не е шокиран.

— Аарон, аз съм доктор Моли Ерингтън, мисля, че Мартин Вейл ти е казал, че ще идвам тук.

— О, да, мадам. Но не очаквах жена.

— Знам. Мисля, че и Мартин също беше малко изненадан. — Тя се обърна към пазача. — Моля да изчакате отвън.

Пазачът погледна внимателно Моли и Аарон.

— Сигурна ли сте?

— Ще се оправим — отговори тя.

Той напусна стаята малко неохотно.

— Мартин казва, че нямаш нищо против видеокамерата.

— Не, мадам.

Тя се усмихна и му посочи леглото, докато се опитваше да нагласи камерата. Не можеше да я фокусира.

— Искате ли аз да го направя, мадам? — попита Аарон. — Вие просто седнете там и аз ще я фокусирам вместо вас.

— Да, благодаря — каза тя. Седна на стола, а той настрои камерата и затегна главата на триножника.

— Готова е — каза той. — Само натиснете този бутон, за да тръгне.

— Откъде разбираш от видеокамери? — попита тя.

— От епископ Рашмън. — Легна назад върху леглото, протегна си краката, кръстоса глезените и сви ръце над гърдите си. Изглеждаше пълен с енергия, въодушевен, очите му светеха в очакване. Като че ли причината беше в компанията в килията и удобствата, които тя осигуряваше, за разлика от ужасната самота, придружаваща всеки заточен на самотна изолация.

— Удобно ли си чувстваш? — попита Моли, след като включи на запис.

— Да, мадам.

— Не искам да говорим за епископа, Аарон, поне засега.

— Е, това е успокоително. Толкова пъти им повтарях тази история. Не зная какво повече мога да кажа.

— Бих желала да поговорим за детството ти.

— Ъхъ. Не е много интересно обаче.

— Кажи ми за родното си място.

— Нарича се Криксайд.

— И се намира в Кентъки?

— Ъхъ. Един приятел ми каза веднъж, че за да намериш Криксайд, ще трябва да се загубиш и после да те намерят.

— Това е много смешно.

— Да, мадам. Но Криксайд не е никак смешен.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е никак смешен?

— Това е едно мръсно малко селце. Едва ли е по-голямо от това място тук. Няма какво да се прави там. Няма дори библиотека. Работа, ходене на църква и, умиране, така казваше мама.

— Ти съгласен ли си с това, което казва майка ти?

— Ако постоиш по-дълго време там, няма с какво да не си съгласен.

— Какъв искаше да бъдеш? Като малък искам да кажа.

Аарон изглеждаше прям и отзивчив към въпросите й. Той беше искрен без никаква емоционалност и понякога толкова обективен, сякаш говореше за някой друг.

— Не знам. Изглежда, опитах всичко. Работих при Евъри Деджит, адвоката, и доктор Косвалски, и при мистър Боаз, който стопанисваше бакалията. Едно лято косих трева за общината. Най-много исках да уча.