Уилям Дийл - Първичен страх

Уолтър, Моли и Боби бяха необикновено сплотено семейство. Те горещо споделяха своите триумфи и разочарования, доверяваха се един на друг безгранично и бяха обвързани заедно с такава огромна лоялност, че когато Си Райт, най-добрият приятел на Боби Ерингтън неучтиво заряза Моли, за да преследва най-палавата мома в колежа, Боби го покани навън под футболната трибуна и хубаво го напердаши. Повече никога не си проговориха, въпреки че Моли опита всичко, за да заглади спора.

Тя току-що беше завършила първи курс, когато Боби се дипломира от университета като архитект и замина за Виетнам. Беше започнала предпоследната си година, когато той се завърна. Но това не беше Боби Ерингтън — това беше една празна обвивка на човек, необщителен, мрачен, поразените му от страх очи отразяваха ужасите, които го бяха връхлетели в онази далечна земя. Той се отказа от архитектурата и се завърна във фермата, измъчван от спомени, които не искаше и не можеше да сподели. Разговорите за него станаха болезнени, отговаряше с къси, понякога неразбираеми фрази и губеше самообладание, когато не беше правилно разбран. Страдаше от безсъние, предпочиташе да лежи буден в леглото отколкото да рискува кошмари в сънищата си. Моли прекъсна училището си за един семестър, после за още един, и около година тя и баща й безпомощно наблюдаваха как Боби бавно, но неотклонно се отчуждаваше, търсейки утеха в някакъв свой собствен свят.

Кулминацията настъпи през един топъл ден в началото на юни. Тя беше на кръщене на едно бебе, когато я извикаха по телефона.

Баща й ридаеше.

— Татко, какво има? — извика тя.

— Той застреля кучетата, Моли. Застреля всички кучета.

Тя изтича вкъщи и намери Уолтър Ерингтън седнал на люлеещия се стол на верандата да плаче неутешимо. Прегърна го, гледайки през рамото му към Боби, който седеше в края на нивата, лактите му лежаха върху коленете, а пистолетът висеше от едната му ръка. Осем кучета лежаха в полукръг около него.

— Той излезе там с една торба ядене — ридаеше Уолтър — и извика кученцата. По дяволите, мислех, че ще си поиграе с тях. После чух изстрелите. Бум, бум, бум, отново и отново. Изтичах там, а той само ме погледна и знаеш ли какво каза? „Трябваше да го направя, те страдаха. Земята гореше под краката им.“ Господи, Моли, какво искаше да каже? Какво е станало с нашия Боби?

Тя отиде до брат си, седна до него и бавно взе пистолета от ръката му и го остави в калта. Той я погледна и каза: „Някой трябва да ми помогне, моля те.“ И Моли го прегърна и нежно го залюля, докато сълзите течаха по бузите й. След малко той прошепна: „Ела с мен, мамо“ и това беше последното нещо, което каза. Те седяха така дълго време, докато тя почувства как напрежението напуска тялото му, той се свлече към нея и заспа.

И никога повече не се събуди, поне за истинския свят. Боби Ерингтън изпадна в кататонично състояние цели десет години. А Моли Ерингтън се беше отказала от мечтата си да плува с делфините, за да последва една по-мрачна, но не по-неясна цел.

Вратата към института „Стивънсън“, жестоко известен като Дейзиленд, тъй като това беше името на града, се отвори и тя подкара нагоре по един път с чакъл, заграден с високи до коленете зимни шубраци. Всяко психиатрично учреждение предоставяше на Моли Ерингтън широко поле от потенциални знания. Тя се отнасяше към шизофреничните и неми души — отпуснати на столовете си, гледайки на света без разбиране — като към пленници, чакащи я да разкъса воала от вкочанени мисли, който ги беше хванал като в капан във вечен и неподвижен мрак. Копнееше да възстанови негодните им умове и да ги подтикне обратно към бреговете на живота, и за да направи това, трябваше да разрови тайните, които ги придържаха към тази неописана и неясна местност, където мисълта и спомените бяха замрели. Тайно тя жадуваше да нахлуе в тези опасни владения, да преброди техните неочертани райони в търсене на мрачни души, като Боби, чийто собствени страхове, параноя, мъки и болки ги бяха примамили към доброволно изгнание в неописани убежища, които те сами си бяха създали.

Известно време тя експериментира с халюциногени, опитвайки се да проникне през булото, но без успех. Дори веднъж беше опитвала терапия чрез електрошок, за да разбере ефекта му върху човешкия мозък, но страхът беше толкова буквален, огромен и всеобхватен, че тя забрани на пациентите си да се подлагат на лечението. Разстройствата, осакатили умовете, бяха така неумолимо свързани със страданието, че болката във всякаква форма стана неприемлива за нея. Най-накрая нейните експерименти дадоха странични ефекти. Тя беше създала свой собствен и единствен космос, където болката и удоволствието бяха така тясно свързани, че едното пораждаше другото, и понеже удоволствието и болката бяха двойници, тя отричаше и двете, като отричаше дори и оргазма като непочтена награда в деликатната битка между радостта и тъгата. Стана смел новатор, който си взимаше богати бележки от своя собствен опит, понеже добре осъзнаваше, че ходенето по ръба на тази пропаст имаше опасни последствия. Внимателно класифицираше своите собствени неврози, знаейки много добре, че при една погрешна стъпка можеше да полети в собствения си неописан и може би безизходен ад. Дирите, които беше оставила след себе си, можеха да помогнат някои от взиранията й да я примамят обратно към реалността. Така че тя подхождаше към всеки нов пациент и с бодрост, и с опасение, чудейки се колко близко можеше да я доведе следващото пътешествие до ръба.