Уилям Дийл - Първичен страх

— Много ли те биеше?

— О, може би веднъж месечно.

— Веднъж месечно!

— Понякога се връщаше вкъщи от кръчмата на Бейли пиян, аз познавах заради низостта в погледа му. „Свали ги“, извикваше той и аз си свалях гащите и се навеждах над стола. Той вадеше този свой дебел колан и ме налагаше. Понякога три удара. Или четири-пет. Но си заслужаваше. Беше по-добре, отколкото дупката.

— Все още ли се чувстваш обиден?

— Предполагам. Не толкова, че ме биеше, колкото, че ме заведе там долу.

— Мразиш ли баща си за това?

— Само заради това? Предполагам, че да. Не заради боя, който беше изкупление на греховете, а за това, че не слушах баща си.

— Изкупление?

— Да, така го наричаше епископ Рашмън. Знаете, плащаш си за това, че си направил нещо лошо.

— Вярваш ли в това? Искам да кажа, че трябва да се плаща за греховете?

— Е… предполагам, че още не съм решил. Понякога мисля, че трябва, понякога не.

— Какво те затруднява?

— Може би…

— Да?

— Може би всичко започна от преподобния Шекълс.

— Разкажи ми за него.

— Когато бях — може би на седем или осем — имахме този проповедник — Джошуа Шекълс. Голям, висок мъж, слаб като върлина, с такава, дълга черна брада, чак до гърдите, и гневни очи — като картините в историческите книги, знаете, на Джон Браун? Когато го хванали в Харпърс Фери. Виждали ли сте тази картина, очите му просто те пронизват? Преподобният Шекълс беше такъв. В очите му гореше огън. Той не вярваше в изкуплението. Направиш ли нещо лошо — само едно нещо! — просто кажеш една лъжа — и отиваш в ада. Той поглеждаше надолу към мен. „Погледни ме, момче“, казваше той, а гласът му беше като гръмотевица и аз поглеждах нагоре към него, сякаш поглеждах към планина, и той забождаше пръст надолу към земята и казваше: „Ти ще отидеш в ада, момче.“

— Вярваше ли в това? Че ще отидеш в ада?

— Навремето вярвах, наистина вярвах. Преподобният Шекълс ми внуши този страх. Нямаше изкупление или прошка в Библията на преподобния Шекълс.

— Така че няма смисъл да се изкупват греховете, нали?

— Да, мадам, точно така. Това беше като наказание без право на изкупление, така че какво ме е грижа.

— Все още ли вярваш, че ще отидеш в ада?

— Не знам. Епископ Рашмън ми каза веднъж, че адът се намира в собствения ти мозък.

— Какво мислиш, че е имал предвид?

— Все още не съм сигурен.

— И така ти си се страхувал от дупката и преподобния Шекълс. Страхуваше ли се от баща си?

— Само да не ме накараше отново по някакъв начин да сляза там долу.

— Но ти повече не си слизал?

— Не, и никога няма да сляза.

— Разкажи ми за майка си.

— Да, както казах, за майка ми няма много неща за казване. Не я интересуваше образованието. Знам, че тя мислеше… мислеше, че това е загуба на време.

— Някога чела ли ти е, разказвала ли ти е приказки?

— Не, мадам, майка ми не можеше да чете. Единствените приказки, които ми е разказвала, бяха от Библията и тя само ги започваше и никога не ги завършваше, сякаш беше забравила края им.

— Чел ли си Библията?

— Това беше първата книга, която прочетох. Беше единствената книга у дома.

— На колко години беше тогава?

— Не знам. Шест, може би седем.

— И ти си прочел цялата Библия на тази възраст?

— Да, мадам.

— И какво разбра от нея?

— Знаете как е с Библията. При всяко прочитане ти дава нови послания.

— Какво ще кажеш за мис Ребека?

— Тя беше моята учителка от деветгодишен до гимназията. Е, в гимназията имах доста учители, но преди това тя беше единствената.

— Значи всички деца учеха на едно място?

— Да, мадам. В една стая. Беше разделена — едни деца седяха там, други тук, а трети ето тук. Ребека… мис Ребека… тя ходеше из стаята и първо учеше една група, после друга.

— Беше ли добър учител?

— Най-интелигентният човек, когото съм срещал.

— По-интелигентна от епископа?

— По-интелигентна от всички.

— А приятелите ти?

— Нямах много приятели. Те всички бяха на един акъл. Пораснеш ли, трябва да ходиш на училище, защото трябва. Момчетата напускат и отиват в мините, момичетата напускат и се женят за тях.

— И това не беше приемливо за теб?

— Малко е безнадеждно, не мислите ли?

— Да, трябва да се съглася с теб. Значи беше доста самотен в детството?

Моли го наблюдаваше, докато той обмисляше въпроса. Лицето му се помрачи. Тя видя вцепеняване в погледа му, сякаш не знаеше отговора, или още по-точно, никога преди не се беше замислял.

Най-накрая той каза:

— Не го преживях много зле, ако това питате.