Уилям Дийл - Първичен страх

— Къде отиде, когато си тръгна оттук?

— В Лесингтън, мисля. Чух, че работил в болницата там известно време.

— Никога ли не ти писа?

Тя поклати глава.

— Не очаквам да го направи.

В стаята настъпи тишина. Един въпрос се въртеше в ума на Гудмън, но той го потискаше назад, в по-мрачната част на мозъка си.

Тя се наведе през масата, сякаш го изучаваше.

— Какъв беше, преди да станеш ченге по защитата?

— Професионален боксьор.

За момент изглеждаше шокирана.

— Наистина ли? Беше ли професионалист?

— Да, по този начин учех в юридическия университет. Разбих си ръката и Марти ме придума да се занимавам с това.

— Марти адвокатът ли е?

Гудмън кимна.

— Добър ли е?

— Най-добрият — каза Гудмън. — Ако има някакъв шанс за Аарон, това е Марти.

Тя погледна в чашата си с вино, изведнъж потънала в мислите си. Ядоха мълчаливо известно време.

— Бил ли си във Виетнам? — попита тя изведнъж.

Той кимна.

— Шейсет и девета и седемдесета.

— Това бяха лоши години.

— Всяка година там беше лоша. Не ми беше толкова трудно. Идвах в страната за няколко седмици, после ме изтегляха обратно, пращаха ме в Сайгон или в Залива да се бия. Тренирах няколко седмици, после участвах в битка, възстановявах се няколко седмици, после ме изпращаха обратно на фронта. Така беше през цялото време.

— Винаги ли печелеше?

Той кимна.

— Освен последния път.

— Какво се случи?

Той вдигна ръката си. Костите бяха заздравели лошо, бяха извити и деформирани. Китката му приличаше на чвор на дърво. Тя се приближи, взе ръката му, опипа грапавините й и си представи болката.

— Харесваше ли ти да се биеш? — попита тя все още гледайки счупената му ръка.

— Като аматьор беше добре. Млади боксьори със стил. Но не като професионалист. Правех го за пари. Беше облекчение, когато си разбих десницата.

— Не е разбита — каза тя, палецът й обхождаше неравностите. — Тя е различна. Има си характер.

— Благодаря. Всъщност откъде си?

— Санта Фе.

— Санта Фе. Никога не мога да улуча ударението.

— Избягах от къщи на шестнайсет. Прекарах шест години с наркотици. — Тя млъкна за момент и умът й се върна към наркотичната еуфория, продължила повече от половин десетилетие. — Господи, халюцинирахме ден и нощ. Цели шест години мислех, че слънцето е петно боя, а облаците разбит крем — реалността на ЛСД.

— Как дойде тук?

Тя изпразни шишето с вино, наливайки го в двете чаши.

— Отговорих на една обява в „Лесингтън трибюн“ — каза тя с усмивка. После стана и тръгна прекалено внимателно към кухнята, взе пакет цигари от едно чекмедже й се върна също така внимателно.

— Понякога ми харесва по цигара — каза тя. — Пуша по няколко всеки три-четири месеца. Това е евтин наркотик, въпреки че не ми е нужен точно сега.

Тя си запали цигара.

— Какво стана след наркотика? — попита Гудмън.

— О, скитах наоколо. — Тя вдигна рамене. — Прекарах известно време в комуни, просто така. Току-що бях излязла от рехабилитацията и прочетох тази обява за учителка. Без препоръки, това ме заинтересува. Около година бях живяла в една комуна извън Толедо, учех децата, знаеш, на А, Б, В, да почнат да четат, така че си помислих, защо не? Никакви препоръки. Когато си бил шест години на наркотик, това е важно. И аз сметнах, че няма по-хубаво място за изтрезняване.

— Тук си от десет години вече?

Тя кимна.

— Бях на двайсет и четири. Бях пълна с неврози. Халюцинирах, че умът ми е обладан от извънземни.

— Хайде — каза Гудмън. — След това ще вземеш да ми кажеш, че има призраци на билото Секет.

— Те бяха като силуети там на прозореца — тя мръдна с пръст към широкия прозорец. — Те бяха космически миньори, можех да позная, защото имаха еуфорични светлини на шапките си, като калейдоскопи? И усещах как проникваха в мозъка ми. — Тя спря, изкикоти се на себе си и добави: — Повече не ми се привиждат.

— Може би са проникнали в мен за добро.

— Може би си ги превъзмогнала — предположи той.

— О, не — аз просто превключих на други неща. И между другото, на билото има призрак. Много видни хора са я срещали.

— Призракът жена ли е?

— Предполагам, че е Мери Леферти.

— Ах… е, искаш ли да се качим в колата и да идем там? Може би ще я събудим.

— Не. — Светлината от свещите трептеше в зелените й очи. — Никакви призраци тази нощ.

— Е, предполагам, че трябва да потърся някое място да преспя — каза той. — Чух, че има странноприемница на около осем мили надолу по пътя.