Уилям Дийл - Първичен страх

Тя не отговори около минута-две.

— Предполагам, че се крия — просто каза тя.

— От какво?

— От това, в което се е превърнал светът — каза тя. — Може би… се страхувам да се върна отново в него.

— Не ти ли липсва?

— Липсва ми човешкият смях. Липсва ми галенето… силните ръце около мен. Смешно е, но на мен винаги ми е харесвала миризмата на одеколона след бръснене. О, отначало ми липсваха музеите, хубавата музика — такива неща. Но се превъзмогват. Аз дори се научих да свиря на цигулка. Мога да изсвиря чудесен шотландски танц. И ми харесва независимостта. Не работя за КСМ, а за общината. КСМ не притежават мястото, аз го купих от общината, понеже никой не го искаше. Къщата вървеше заедно с него като добавка. Като в са молетите. Беше една обява в неделния вестник. Аз давах уроци две години, пазарих се с дърводелци, водопроводчици и електротехници да ми помогнат да я стегна.

— Никога ли няма да напуснеш това място?

Тя погледа известно време в тавана и после каза:

— Не, предполагам, че не.

— Може ли да те попитам нещо много лично?

— За Аарон, нали?

— Да, затова дойдох в Криксайд, нали си спомняш?

— Добре, питай — каза тя примирено.

— Мина ми през ума, когато ти каза — това, че баща му го е бил с колана. Следите по задните му части?

— Да?

— Виждала ли си ги?

Тя не отговори.

Гудмън наблюдаваше как се променя изражението й — от раздразнение към невъзмутимост и после към любопитство. И отново към примирение.

— Защо ще правя такова нещо?

— Не знам — каза Гудмън. — Това беше само един въпрос. Просто кажи не.

— Не мога — каза тя.

Той не каза нищо, просто чакаше.

— Да — каза тя нападателно, легнала по гръб със затворени очи. — Откакто беше на четиринайсет, докато напусна.

— Четиринайсетгодишен?!

Тя кимна.

— Беше като ритуал. Правехме любов два-три пъти седмично. С изключение на около четири месеца, когато тръгна с Мери. После отново, след като тя умря.

— Мери?

— Мери Леферти.

— Момичето, което е било с брат му…

Учителката кимна.

— Беше първото гадже на Аарон точно след като отиде в гимназията в Лордсвил. Тя си беше от Морган Крик и те се срещаха около четири месеца — и знаеш ли, това наистина е странно — въпреки че те не го правеха — Аарон имаше това странно чувство на, не точно лоялност, повече като моногамия. Той спря да спи с мен през този период. Сам беше една година по-голям от Аарон. Беше във футболния отбор и предполагам, че Мери го намираше по-привлекателен. Това беше първа та му любовна мъка. Всички минаваме през това.

— Това разтърси ли го, начина, по който стана?

— Не. Когато разбра, той просто… ги изтри от мислите си. Можеше да прави това. Ако някой го наранеше, той можеше просто да му сложи кръст.

— Едно четиринайсетгодишно момче?

— Ако никога не си живял в подобно място, няма да разбереш.

— Нека опитам.

Тя дръпна дълбоко от цигарата си и издуха бавен, плътен поток.

— Аз бях привлечена от неговата страст. Той беше много пламенен младеж още преди пубертета. Страстта е рядко качество тук.

— Само страстта?

Тя го погледна презрително.

— Това част от разследването ли е?

— Да — каза той, макар и малко несигурно.

— Хм. — Тя погледна към тавана, докато говореше, като спираше, за да дръпне от цигарата си.

— Казах ти, той беше много надарен. И умен… можехме да говорим за неща, които никой тук не разбираше. Помня веднъж лежахме в леглото два-три часа, говорейки за композицията във фотографиите на Ансел Адамс и как ние… чувствата, които предизвикваше в нас тази фотография. Такива неща…

Тя седеше на пода със скръстени крака. Той беше с лице срещу нея и й четеше от „Уайнсбърг, Охайо“ на Шерууд Андерсън, която беше една от любимите му книги. Беше в края на разказа, наречен „Майка“, един горчиво-сладък разказ относно църковния обред при преминаване в ново състояние и неспособността на майката и сина да разкрият един на друг радостта или тъгата, или въодушевлението. Когато четеше, той го правеше без акцент. Старомодните съкращения от долината изчезваха, заменени с правилно подредени гласни и прецизни съгласни. „Той опипваше дръжката на вратата. Тишината стана непоносима за жената. Тя искаше да заплаче от радост заради думите, излезли от устните на сина й, но беше невъзможно да изрази радостта си…“

Той спря да чете малко преди края и погледна към Ребека. Седеше там, дишаше учестено и я поглеждаше с въпрос в очите си, който беше виждала много пъти преди. Тя знаеше, че беше неизбежно, понеже беше видяла как през годините неговото желание се изграждаше поглед след поглед и мисъл след мисъл.