Уилям Дийл - Първичен страх

— Казах ви — каза тя. — Радвам се да мисля, че имам пръст в това.

— Послушай ме, Ребека. Не съм тук, защото искам той да свърши в лудницата. Това, което искам, е да го спася от електрическия стол.

Дълбоката същност на дилемата на Аарон Стемплър изведнъж я изуми. Тя сложи ръка на устата си, затвори очи и сълзите й бликнаха. Опита се да сподави риданията си.

— Цялото това знание — мърмореше тя през ръката си, — всичките тези години. — После с тих, жален гласец промърмори: — Каква загуба, каква ужасна… проклета загуба. От него можеше да стане всичко, просто му трябваше…

— Какво му трябваше?

— Ох… не знам. Насърчение, одобрение. Той се страхуваше от самотата. Мисля, че той се страхуваше от самотата повече, отколкото…

Тя спря, без да може да продължи, а сълзите течаха по бузите й.

— Предполагам, че всички се страхуваме — каза той. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Тя поклати глава.

— Не, аз съжалявам — зарида тя.

Той приближи и нежно сложи ръка на рамото й. Почувства как тя се стегна от неговия допир, но задържа ръката си, докато усети как тялото й започна да се отпуска. Погали я много нежно по рамото и след малко тя леко помръдна главата си и косата й падна върху ръката му. Той бавно я повдигна, обхванал бузата й с ръка, и тя придвижи лицето си срещу ръката му, като леко се обърна, докато той усети дъха й върху пръстите си и после допира на устните й. Сложи другата си ръка зад главата й и я придърпа към себе си. Сълзите й се стичаха по върха на пръстите му. Най-накрая тя се отпусна и се разплака, без да се срамува.

Той я подържа няколко минути, докато риданията й стихнаха. Накрая тя се отдръпна от него и обърна главата си.

— Много съжалявам — каза тя.

— За какво? Радвам се, че бях тук. Изглежда, имахте нужда…

Тя не отговори и накрая той каза:

— Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих. Ще ида до ресторанта, ще поразпитам, може би…

— Не — каза тя. — Мъжете се връщат от дупките. Ще пият. Те не обичат чужденци, особено такива, които задават въпроси за техните хора. Дори да не харесват Аарон, ще се обидят. Такива са си.

— Но аз съм тук да му помогна.

— Няма да ви повярват.

Тя се обърна към него, погледна го с отпуснати от плача черти.

— Елате в жилището ми. То е точно по пътя до гората. Ще приготвя нещо за ядене и ще си поговорим за Аарон Стемплър.

Тя сви от главната магистрала и последва знаците, които водеха до една приятна група от превъзходни постройки, обградени с тухлена стена. Имаше една по-скромна постройка до предния вход и една малка месингова табелка, която обозначаваше комплекса: ИНСТИТУТ ЗА ДУШЕВНО ЗДРАВЕ „СТИВЪНСЪН“. ОТКРИТ 1924 г.

Пазачът, който носеше панталони каки и тъмносиня риза и не изглеждаше като пазач, излезе и когато тя се лигитимира, вежливо й каза да кара по пътя към главната сграда. После влезе вътре да натисне копчето, което отваряше големите железни врати. Моли седеше спокойно и чакаше да започне голямото приключение.

Моли Ерингтън беше предпоследен курс в колеж в щата Айова и преследваше мечтата си да стане морски биолог, когато един-единствен разстройващ случай промени завинаги посоката на жизнения й път.

Нейният баща Уолтър беше страстен фермер, който обожаваше плодородната черна земя на Айова и всички създания на земята, които се препитаваха от нея, и който споделяше с децата си Боби и Моли една трайна любов към природата и земята. Той отказваше да ползва пестициди, като вместо това предпочиташе да засади допълнително един акър и да се погрижи за домашните животни; не отглеждаше животни за колене — крави за мляко, пилета за яйца, два бика за разплод — и приемаше всяко бездомно куче или котка, които преминаваха през двора им. Осем кучета всякаква големина и порода и половин дузина улични котки споделяха двуетажната фермерска къща с тях.

Още първия път, когато Уолтьр Ерингтън стана свидетел, чрез чудото на телевизията, как бомби от напалм погълнаха и опустошиха една зелена виетнамска гора, той се поболя душевно. Беше толкова ужасен от мрачния показ на човешката мизерия и природното опустошение, че отказваше да гледа телевизионни новини от войната в тази страна дори чрез годината, когато синът му служеше там.

Атина Ерингтън беше починала на трийсет и шест годишна възраст, и то не неочаквано. Уолтър Ерингтън се беше оженил за нея, въпреки че знаеше, че в гърдите й имаше бомба с часовников механизъм — вродено слабо сърце и опасността от внезапна смърт щеше да я съпътства постоянно само на разстояние едно сърцебиене. Но той я обожаваше и беше посветил живота си да я направи колкото се може по-щастлива и пълноценна. Когато Атина почина, нейните три любими същества, които я бяха преживели, обходиха браздите при лунна светлина и с ръце пръснаха праха й из фермата, която тя обожаваше. По това време Моли беше на дванайсет, а Боби на петнайсет години. Това беше един спомен, който Моли пазеше в душата си, тъй като полето се беше превърнало в жив, поддържан паметник на майка й.