Уилям Дийл - Първичен страх

— Мис Ребека е майка му?

Съдържателят поклати глава.

— Учителката. Беше привързана към Аарон. Дори работеше с него, когато отиде в гимназията в Лордсвил. Но, да му признаем, добър работник беше, наистина. Работи за мен няколко години, работи и с доктора. Идваше винаги навреме, не се оплакваше.

— Имаше ли лоши настроения.

— Настроения? — каза съдържателят изненадан. Той помисли около минута, после добави: — Не повече от всички други. Всеки се ядосва понякога, нали така?

Гудмън кимна и се заслуша.

— Аарон беше замислено момче. Когато беше едва пишлигар, влизаше, заставаше пред подноса с бонбони — понякога пет-десет минути — докато си избере. Също и с четенето. По дяволите, висеше с часове там отзад, опитвайки се да реши коя книга да си вземе вкъщи.

Гудмън погледна към задната част на магазина, където имаше няколко купчини с евтини книги, някои прихванати със скоч, да не се разпаднат, с надпис до тях: „Книги под наем. Десет цента на ден.“

— Голям читател, нали?

— Можеше да прочете една книга за ден. Два, ако е дебела.

— Изглежда е бил доста упорит?

— В някои неща, мисля. Но не искаше да слиза в дупките. Баща му почти го умори, но той беше твърд. Не беше за миньор това момче.

— Баща му жив ли е?

— Не, не. Дупката го умори. Рак на белите дробове. Преди около четири години. После брат му умря, това беше мисля през 1976 г.

— В мините?

Съдържателят поклати глава.

— Автомобилна катастрофа.

— Лош късмет има това семейство.

— Така се оказва, пътнико. На старото било Секет има видения сега.

— Видения?

— Призраци. Духове. Бях там преди няколко години, през лятото? Минах по хълма с кучетата си, те изведнъж започнаха да лаят и да тичат в кръг, стана ми студено, сякаш някой снежен човек ми духаше във врата. По дяволите, тези кучета глупаво се уплашиха. После осъзнах, че съм бил точно там, където намериха колата. Не съм се връщал там и не съм единственият, който е имал лоши преживявания там.

— Билото Секет, а? — каза Гудмън. — Предполагам, че трябва да стоя настрана от него.

— Добра идея, пътнико.

— Е, благодаря за гостоприемството — каза Гудмън.

— Та ти си плати за него — каза съдържателят и кимна.

Гудмън подкара през две преки към това, което представляваше краят на центъра. Зад неговите граници, очертани само от последните търговски магазини, се простираха редици от тесни двуетажни къщи на около половин миля и около завоя в долината. От дясната му страна имаше строга двуетажна квадратна къща с един предупредителен знак: „Д-р ЧАРЛС КОСВАЛСКИ, МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ И ПОГРЕБЕНИЯ.“

Какво беше казал съдържателят? „Искаше да стане доктор“ и „работеше и за доктора“. Къщата имаше две врати, едната с надпис „Доктор“, а другата с надпис „Погребално бюро“. Той хвърли чоп наум и влезе в докторската част. Един звънец звънна над вратата, когато влезе, и Гудмън се намери в малка чакалня със счупен диван и две стари кресла. Имаше голяма дървена, плъзгаща се врата в задната част на стаята, тук миришеше както навсякъде в докторските стаи — на йод, витамини и антисептични материали. Имаше и още нещо. След минута-две Гудмън успя да го открие — противната миризма на формалдехид, която очевидно идваше от погребалната част. Голямата врата се отвори и един нисък, закръглен мъж, плешив като преспапие, погледна в стаята.

— Мога ли да ви помогна? — каза той.

— Ако сте д-р Косвалски.

— Това съм аз.

— Името ми е Гудмън, докторе. — Той показа на Косвалски пълномощното си. — Разпитвам наоколо за Аарон Стемплър.

— О-у? Разпитвате за какво?

— Просто се опитвах да определя момчето. Какъв е бил?

— Дали е показвал склонност към убийство?!

Въпросът изненада Гудмън. Той се усмихна.

— И това също.

— Голям срам е това, което направи — каза докторът. Той имаше пълно лице, никакъв врат и дебели, къси ръце. Носеше бяла риза с обърната яка, оръфана и пропита с мръсотия, вратовръзката му, цялата на лекета, висеше на четвърт инч от горното конче на ризата му и се беше изкривила така, че се виждаше подплатата й. Носеше черен костюм, който трудно можеше да окуражи тези, които посещаваха отсамната част на постройката.

— Е, не сме сигурни, че го е направил той, сър — каза Гудмън.

— Така пишеше във вестника от Лесингтън.

— Той е работил при вас, нали?

— Малко, от време на време. Умно момче. Не мога да повярвам, че го е направил. Разбира се, той избяга и остави майка си сама. Истината е, че беше истинска благодат, когато тя почина. Беше луда като пес при пълнолуние, наистина, през тази, последната година. Нито веднъж не излезе от къщата! Обикновено гледаше иззад пердетата и си говореше сама. Викаше по хората.