Уилям Дийл - Първичен страх

СТЕМПЛЪР: Не използваме фамилни имена в Дома на Спасението, мистър Вейл.

ВЕЙЛ: Не знаеш фамилните им имена?

СТЕМПЛЪР поклаща глава: Освен на Били Джордан.

ВЕИЛ: Къде живее той?

СТЕМПЛЪР: Има си стоянка долу в Пещерите, като мен.

ВЕЙЛ: Добре, значи ти си тръгнал от епископа някъде около девет и половина. Къде отиде?

СТЕМПЛЪР: Отидох на долния етаж в офиса да си взема книга.

ВЕЙЛ: Колко дълго стоя там?

СТЕМПЛЪР (колебае се): Аз… ъ-ъ, не съм напълно сигурен.

ВЕЙЛ: Защо не си сигурен?

СТЕМПЛЪР (става неспокоен, неуверен): Щото… не си спомням, нямам часовник. Аз четях… беше „Алманаха на Бедния Ричард“ от Бенджамин Франклин. И чух нещо на горния етаж, така че тръгнах по стъпалата и извиках, но нямаше отговор. Изкачих стъпалата и извиках на епископа. Когато стигнах неговата врата, чух стереоуредбата му да свири силно. Така че почуках на вратата, открехнах я… и… и…

ВЕЙЛ: И какво?

СТЕМПЛЪР: Не помня.

ВЕЙЛ: Не си спомняш какво стана после?

СТЕМПЛЪР: Следващото нещо, което помня, е, че стоях там и ножът беше в, ръката ми, и пръстенът… и… и епископът беше… имаше кръв навсякъде и върху мен и епископът беше… на пода… и кървеше страшно.

ВЕЙЛ: После какво направи?

СТЕМПЛЪР: Предполагам… предполагам, че се паникьосах и тръгнах да бягам навън, само че имаше някой на долния етаж, така че побягнах навън през кухнята и една полицейска кола идваше по алеята, така че се върна в църквата и… ъ…

ВЕЙЛ: Това е, когато си се скрил в стаичката за изповед?

СТЕМПЛЪР (кима).

ВЕЙЛ: И това е всичко, което си спомняш?

СТЕМПЛЪР: Кълна ви се, мистър Вейл, това е всичко, което помня.

ВЕЙЛ: Защо не хвърли ножа и не извика полиция?

СТЕМПЛЪР: Понеже бях уплашен, предполагам. Бях толкова уплашен. И епископът беше целият нарязан… не знаех защо. Просто побягнах.

ВЕЙЛ: Аарон, кой друг беше в стаята, когато си се върнал на горния етаж?

СТЕМПЛЪР (гледа надолу и поклаща глава): Не знам.

ВЕЙЛ: Последния път, когато говорехме, ти ми каза, че те е страх от този човек.

СТЕМПЛЪР: Да, сър.

ВЕЙЛ: Но ти няма да кажеш кой е бил?

СТЕМПЛЪР: Не знам.

ВЕЙЛ: Не знаеш кой е бил?

СТЕМПЛЪР (поклаща глава).

ВЕЙЛ: Но те е страх от него?

СТЕМПЛЪР поглежда нагоре: Вас нямаше ли да ви е страх, мистър Вейл?

Вейл изключи машината.

— Ето ви го, докторе. Това е младежът, който те твърдят, че е направил това — той посочи снимките.

Моли леко помръдна в стола си. Сложи празната чаша на края на бюрото на Вейл, но не каза нищо.

— Един въпрос — обади се Вейл. — Може ли неговата история да е вярна? Искам да кажа, възможно ли е да се е случило така?

Тя погледна малко по-дълго към снимките и кимна.

— Да. Той може да е изпаднал в състояние на пориомания за около три-четири минути.

— Какво е състояние на пориомания?

— Това е като временна амнезия. Един епилептик, когато получи пристъп, изпада в състояние на пориомания. Някой пиян, който не помни какво е правил предишната вечер, е бил в, както го наричаме, химически предизвикана пориомания. В този случай Аарон може да е бил толкова шокиран от това, което е видял, че да е изпаднал в състояние на пориомания.

— Колко дълго продължава това обикновено?

— Доста къс период. Пет минути средно, бих казала. Но знам случаи, когато субекти са изпадали в състояние на пориомания до шест месеца.

— Шест месеца?

— Да. Това е проява на определен вид психическо, разстройство. Мога с часове да ти разказвам за това.

— Друг път. Въпросът е, че ти твърдиш, че е възможно Аарон да казва истината?

— Напълно.

Гудмън спря колата на върха на хълма и се огледа. Пред него пътят рязко се спускаше надолу между стени от бор, които очертаваха тясната алея. Имаше една-единствена улица, половин миля дълга, оградена от едната страна от тъмен, бучащ поток и теснолинейка, а от другата, от естествената стена на стръмното дефиле. Къщи и дюкяни очертаваха мрачния път. Шейсет-седемдесетгодишни паянтови къщи, прецени Гудмън, преди алеята да завие и селището да я последва. Черната прах от годините беше унищожила боята и лака, но все пак в малкото селище се чувстваше спретнатост, едно отражение на гордост.

И нещо друго. В началото той не можа да се сети. После осъзна, че мястото беше някак си извън времето. Да, това беше. Никакви телевизионни антени. Никакви неонови надписи, никакви реклами. Сякаш с преминаването на върха на хълма беше навлязъл в друг век.

Имаше някаква тъжна и все пак ведра красота тук. Беше трудно да си представиш, че под тези заоблени, зелени хълмове и дълбоки клисури въглищните мини се спускат дълбоко в земята и изпускат отровни газове и прах. Истински рай и ад, помисли си Гудмън и за момент рязко се върна във времето назад. Към Гери, Ин-диана, преди двайсет и пет години, едно място, различно от това, и все пак странно приличащо на него — доминирано от комини, вместо от хълмове, с черни и сиви цветове вместо зелени. Въпреки това Гери създаваше същото мрачно чувство на изобилие. В Гери лееха стомана в огромни пещи, тук копаеха въглища от ями в земята. И на двете места опасността беше упорит спътник. Бащата на Гудмън беше умрял под един горещ котел с разтопена стомана. Разбит тялом и духом от годините физическо наказание, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Когато баща му почина, деветгодишният Гудмън и майка му се преместиха в града. Те никога не бяха притежавали нищо. Всичко принадлежеше на компанията. Гордостта, която имаха, оставиха зад себе си, понеже това беше едно чувство, създадено от компанията, изразяващо се в отборите за боулинг и футбол, училищния оркестър и пикниците на 4-ти юли.