Уилям Дийл - Първичен страх

— Напълно справедливо. Как да ги наричам?

— Душевно болни. Душевно разстроени…

— Има ли само една дума, която да изрази това?

Тя го погледна, отпи от кафето и каза:

— Какво ще кажете за „смахнати“?

Той я загледа отново, без да е сигурен дали е сериозна, или не и после, без да успее да се сдържи, избухна в сърдечен смях. Тя се присъедини, макар и не толкова шумно.

— Не трябваше да казвам това — промълви тя.

— Моли, в присъствието на съдията, моята помощничка Наоми Чанс, нашия следовател Том Гудмън и в мое присъствие можеш да казваш каквото поискаш за когото поискаш и за каквото си поискаш по всяко време. Ние така работим. Мисля, че въпросът е дали ти искаш да работиш с нас? Това е много гадно дело.

— Статиите във вестника, който прочетох, не дават много информация.

— Ченгетата се правят на много свенливи. Също и прокурорът. Те искат да изгорят момчето, да го изпратят на електрическия стол, освен ако ние не ги спрем.

— Толкова ли са зле нещата? — попита тя.

Вейл не отговори. Вместо това отиде до бюрото и наведе лампата така че светлината да падне върху снимките на таблото за обяви. Реакцията й не беше емоционална, което го изненада. Тя гледа таблото около минута, после отиде до него, коленичи и разгледа снимките една по една.

— Ако журито види това, ще го опекат — извинете за каламбура — каза Вейл.

— Снимките говорят доста — каза тя, като стана, но не обясни прибързания си анализ и Вейл не я попита. — Кога ще мога да се срещна с него? — поиска да узнае тя.

— Той беше преместен в Дейзиленд рано днес. Искам да отидеш там утре. Колкото по-бързо започнеш да работиш, толкова по-добре. Нямаме много време.

— Колко?

— По-малко от два месеца.

Тя затвори очи и леко подсвирна.

— Прекарвала съм по два месеца, опитвайки се да накарам един пациент да ми казва добро утро — каза тя с тъжна усмивка.

— О, той ще ти казва добро утро. Това е най-малката ни грижа — каза Вейл.

Той седна зад бюрото си, наведе се назад със стола си и запази равновесие, като петите му опряха в пода.

— Какво ще кажеш да го видиш още сега?

— Сега?

— Записах един разговор с него този следобед — каза той и посочи телевизора си.

— Може да го погледаме, ако не сте уморена.

— Ъ-ъ… — запелтечи тя малко объркано. — Вижте, багажът ми е тук. Тръгнах толкова набързо, че не направих никаква резервация. Мисля, че е по-добре да се обадя в някой хотел в града…

— Е, може да направите това — каза той небрежно все още пазейки равновесие със стола си. — Или… може да останете тук. Имам две спални за гости на горния етаж. Избирайте. Те са със собствени бани и може да се заключите отвътре. Кухнята е обща и кафеварката винаги е пълна. Утре ще се погрижим да ти намерим хотел.

— Не искам да ви притеснявам…

— Изобщо не ме притесняваш — каза той.

— Е — тихо каза тя, — това ще бъде чудесно.

— Хайде, ще ти занеса багажа. Сигурен съм, че си уморена. Може да погледаме касетката утре.

— Не, просто ще си наплискам малко вода върху лицето и ще си сложа чехлите — каза тя. — Бих желала да видя филма. И, ъ… може би ще имаш малко бърбън?

— Трябва ни мотив — каза Вейл. — Това е нещо, което искам да откриеш преди тях. Да се надяваме, че те няма да могат да намерят такъв. Ако те не успеят, ще трябва да започнем делото с твърдението, че е ненормален. Ако успеят, тогава ние сме в беда. И така, първото нещо, което искам да разбереш, е дали Аарон е имал мотивация да убие епископ Рашмън — ако го е убил той.

Тя седеше много изправена в стола си, краката й стояха примерно върху пода и отпиваше от бърбъна си.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Да — каза той и запали цигара.

— И все пак ще го защитаваш?

— Първото правило, Моли: Обвиняемият е невинен до доказването на вината. Доказване на вината! Не какво мисля аз или какво мислиш ти, а какво мисли журито. Разбира се, аз не работя само в тази плоскост. В началото винаги приемам, че моят клиент е виновен.

— Защо?

— Затова идват при мен.

— Това е много цинично.

Той поклати глава.

— Практично — каза той. — Ако аз мога да докажа за себе си, че Аарон Стемплър не е убил епископа, тогава ще мога да убедя и съда.

— А ако не можеш?

Той вдигна рамене.

— Всички приемат, че Стемплър е виновен. Така че моята работа, нашата работа — е да опровергаем прокурорското обвинение, което означава аз да предвидя какви ще са техните доводи… и да докажа моите в същото време. Ето къде е и твоята роля.