Уилям Дийл - Първичен страх

— Само „Ройал Краун“. Джерами трябваше да докара вчера, но явно не е успял.

— „Ройал Краун“ е добре.

Съдържателят говореше със странния, особен лиричен диалект на апалачите — една смесица от староанг-лийски и акцента на Дейви Крокет — при който „телевизор“ ставаше „тиливизор“, „тук“ ставаше „так“ и „година“ на „гдинъ“. Излишните букви отпадаха. Много малко сленг се говореше между възрастните.

— Колко?

— Петдесет цента. Просто поскъпна преди седмица.

Гудмън подаде един долар. Имаше един отворен буркан на тезгяха до касата с безалкохолни напитки и една изрезка, която, изглежда, беше от полароидна снимка, прикрепена със скоч към него. Това беше снимката на един доста як мъж с предпазлива усмивка. Имаше една бележка, написана на ръка под снимката: „За погребението на Захария Доналд Умрял на 14 февруари понеделник Сърдечен удар.“ Никакви запетайки или точки. Едно просто изложение на факта. Бурканът беше почти пълен с монети от всякакъв вид и половин дузина банкноти с различна стойност. Гудмън пусна рестото си в буркана.

— Познавате Зах, така ли? — попита съдържателят.

— Не съм имал това удоволствие.

— Е, тогава това е много благородно от ваша страна, пътнико.

— Най-малкото, което човек може да направи.

— Така предполагам. Но малко чужденци биха го направили. — Той говореше с равен монотонен глас. Никаква модулация, никакви емоции. Просто думи.

— Много ли чужденци минават оттук?

— Вие сте третият тази година. Всички се бяха загубили по пътя. Трябваше да ги насочвам назад към Кърби Ноб и към Циом. Вие загубили ли сте се?

— Не — Гудмън отпи една голяма глътка от бутилката. Съдържателят пристъпваше полека, вършейки работата си, и си подсвиркваше една безцелна мелодийка. Когато подреди нещата по рафта, каза:

— Зах беше фермер. Не работеше в мините. Там горе на билото Секет, като минете покрай неговото място, отивате на юг. Поддържаше хубаво стопанство, наистина.

— Трябва да е доста трудно да обработваш земя тук наоколо — каза Гудмън.

— Съвсем вярно. Старият Доналд — дядото на Зах — той започна на това място. Не могъл да диша долу в дупките, така разправят. Било е преди мен.

— Ъхъ.

— Искате ли нещо с пиенето? Млечни бисквити, нещо?

— Бисквити.

— Имам с фъстъчено масло и със сирене.

— С фъстъчено масло.

Съдържателят взе един пакет бисквити от витрината и ги сложи пред Гудмън.

— Това прави още четирийсет цента.

Гудмън му подаде друг долар и отново пусна рестото в буркана.

— Ако останете достатъчно дълго, пътнико, може да погребем стария Зах още утре — каза той без никакъв хумор.

— Колко остава? До погребението, искам да кажа?

— Не зная точно. По това време на годината Чарли Косвалски, който прави погребенията, взима лед от езерото Хопи горе на равното. С това е обвил Зах в погребалния салон. Мисля, че когато ледът се стопи около стария Зах, Чарли ще събере тези буркани — те са пръснати из целия град — и това ще плати погребението.

— Много практично — каза Гудмън.

— Е, съвсем сигурно е, че Чарли няма да може да държи Зах там дълго. Вече изминаха четири дни.

— Добър довод.

Съдържателят кимна надолу по улицата.

— Най-близката странноприемница е ей там над поточето Морган. Те носят името преди нас. — Той сякаш се усмихна.

— Не търся странноприемница. Надявам се да поговоря с мисис Стемплър. Предполагам я познавате?

— Да, сър — каза той и кимна, после след секундадве добави: — Малко сте закъснели.

— Какво искате да кажете?

— Тя почина. Беше мисля… през март… Да, почти година. Не сте поддържали редовно връзка, нали?

— Страхувам се, че не.

— Тя беше много странна жена. Винаги мърмореше, сякаш спореше със себе си. Не можеше да купи и ябълка, без да спори със себе си.

— Истината е, че исках да поговоря със нея за сина й.

— Самуел или Аарон?

— Аарон.

— Ах — той кимна. — Вие сте тук заради белята тогава?

Гудмън кимна.

— Познавахте ли го?

— Разбира се. Живея в Криксайд от петдесет и четири години. Познавам всички тук, напусналите и напускащите.

— Какъв беше той?

— Аарон? Различен от повечето младежи.

— Как така?

Съдържателят дръпна назад един прав дървен стол, седна и кимна на Гудмън да седне на касата за бутилки.

— Никога не беше удовлетворен — каза той. — Винаги опитваше нещо ново. Искаше да бъде доктор, после актьор, да пише поезия. Прекалено умен за късите си панталони. Вероятно е дело на мис Ребека.