Уилям Дийл - Първичен страх

— Имаше ли душевни проблеми, преди той да си тръгне?

— Е, тя винаги беше малко странна, но накрая беше луда като прилеп.

— Лекувахте ли я?

— Нямаше нищо за лекуване. Никого не е наранила. Никой тук не е поискал да я махнат.

— Той имаше ли лош нрав?

— Аарон? Не повече от всеки друг. Имаше си лоши дни. Идваше, беше някак си тих, мърмореше си. Стегнат и сърдит. Но всички си имаме лоши дни понякога, не е ли истина?

— Трябва да се съглася.

— Може да е ял бой предишната вечер.

— Ял е доста бой, нали?

— Всички деца ядат бой, мистър Гудмън. Това е естествено между едно момче и баща му. Аарон просто не приемаше това.

— Другите момчета са приемали да бъдат бити, но той не, така ли?

— Почитай баща си и майка си, така пише в Библията. Ако не се опълчиш срещу баща си, няма да те бият. Поне тук наоколо. Аз си спомням, когато момчето беше десет-единайсетгодишно. Беше блъснало стария Гейб Стемплър върху един стол, избягало от къщи и се крило цяла нощ в моя гараж.

— Какво работеше Аарон при вас? — попита Гудмън, като смени темата.

— Чистеше. Понякога ми помагаше при операциите. Искаше да стане доктор, поне за известно време. Искаше да бъде много неща. Имаше друга представа за бъдещето си.

— Той ви е помагал при операции? — каза Гудмън с изненада.

— Е, неофициално, разбира се. Държеше ми лампата, подаваше ми инструментите.

— Нещо като медицинска сестра?

— Може да се каже.

— И почистваше след операциите?

— Да. Малко кръв не го безпокоеше. Знаете ли, можех да използвам стария Аарон, щеше да стане много добър погребален агент, наистина. Обаче не го интересуваше. Прекалено беше зает да учи и да мечтае за велики неща.

— Значи той работеше всичко, а?

— Да, сър. Имаше правилен подход. Смешно, даже когато брат му Сам и Мери Леферти починаха на хълма. Той помогна да ги докараме и се държеше така, сякаш не ги познаваше.

— Това е било при катастрофата с колата?

— По дяволите, нямаше катастрофа. Двамата били горе на билото и се чукали в стария форд на баща му. Понеже било зима, държели двигателя запален. Въглеродният моноксид ги погубил и двамата. — Той се наведе по-близо до Гудмън и му прошепна: — Бяха чисто голи и двамата. Изобщо не са усетили как са умрели. Факт е, че Сам все още лежеше върху нея. Не е лош начин да си заминеш от този свят, а? — Той сръга Гудмън с лакътя си и се закиска с апатичен смях, който звучеше като кудкудякане на кокошка.

— И момчето ви помогна при аутопсията?

— Разбира се. По дяволите, стария Аарон можеше да гледа аутопсия и да яде бонбони в същото време. Това изобщо не го смущаваше.

Училището — една проста едноетажна бяла паянтова постройка с две стаи се намираше през улицата. То стоеше здраво върху скалата. Широки дървени стъпала водеха по хълма нагоре от пътя. Постройката изглеждаше скоро боядисвана. Прозорците бяха минати с яркочервена боя, едно отклонение от цветовата гама на околните къщи. Гудмън се изкачи по стъпалата до предната врата. Месинговата табелка до нея беше малко по-официална: „Подарено на град Криксайд от компанията КСМ.“

Реши да почака, докато свършат занятията, но си промени решението и влезе в сградата. Озова се в една голяма стая с дванайсет ученици, събрани на три групи, всяка с половин дузина чинове безразборно наредени наоколо. Една от групите имаше само двама ученици, които изглеждаха доста малки. В задната част на стаята имаше три врати и никакви прозорци, вероятно стаи за почивка и преобличане.

Учителката, една висока жена, която изглеждаше на около трийсет години се намръщи и строго каза:

— Да?

— Нищо, учителко — Гудмън хвърли една усмивка, опитвайки се да бъде чаровен. — Просто исках да постоя няколко минути. Може би ще науча нещо.

Тя го погледна насмешливо за момент, погледна настрани, после бледозелените й очи се спряха отново върху него.

— Хм — изсумтя тя и се обърна към учениците си.

Той не я слушаше, той я наблюдаваше. Беше облечена като през шейсетте години. Носеше сако от дънков плат върху блуза на цветя, една апликирана пола, дълга до глезените, и черни обувки. В гъстата й яркочервена коса имаше бели косми и беше сресана назад плътно в конска опашка. Не носеше накити и грим. И въпреки че чертите й — с обаятелни лунички, малък нос, четвъртита брадичка, издадени скули — бяха нежни, имаше дързък предизвикателен вид, което, реши той, я караше да изглежда по-стара, отколкото вероятно беше.

Когато часът свърши, учениците групово заизлизаха, гледайки косо към него. Вероятно се чудеха дали той беше новият приятел на даскалицата. Тя пресече решително стаята с ръце напъхани в джобовете на сакото и застана на няколко инча от него, очите й бяха приковани в неговите.