Уилям Дийл - Първичен страх

Когато падна, той събори една маса и една лампа. Кръвта беше опръскала транспарантите му. Тогава издаде този ужасен рев. Така че разбрах, че трябва да изчезваме. Сани опита вратата към килера, но беше заключена. Тръгнахме обратно към кухнята.“

Моли трябваше да преглъща с усилие няколко пъти по време на описанието, подробностите й напомняха за снимките в офиса на Вейл. Нейното отвращение се превърна в страх, когато той свърши. Рой стоеше на няколко фута от нея и гледаше през иолупритворени, безумни очи.

— Казах му: „Отърви се от ножа“ — продължи Рой с обезумели от спомена очи. — Чува ли ме той? По дяволите, не, той никога не ме чува. Аз го чувам много добре, но Сани, ох, не. Сякаш аз не съществувам.

— Как се чувстваше, Рой? Докато правеше това?

— Обикновено ми е приятно… обичам да убивам, ако това питаш. Но не и този път.

— Защо не? Защо не ти беше приятно този път?

Устните му отново се отдръпнаха назад.

— Защото ни хванаха. Този тъпанар побягва през вратата с ножа в ръка и не взе видеокасетката. Аз си свършвам моята работа, а той кралски проваля всичко, както обикновено. Виждаш ли, ти си мислиш, че той е едно сладко момченце, но това са глупости, докторе. Знаеш ли единствената разлика между него и мен?

Моли поклати глава.

— Той го иска… а аз го правя.

После за секунда изражението му се промени, раменете му увиснаха. Рой си беше отишъл.

В ума й пробягаха въпроси, но един от тях засенчи другите: „Какво се беше случило с Питър и Били?“

Време беше да доведе Вейл в Дейзиленд.

Том Гудмън разкри тайната на „B32. 156“.

Тя беше точно там, пред лицето на Вейл през цялото време. Беше минала една седмица след катастрофата на Моли. Моли се беше обадила по телефона на Вейл предишната вечер и той беше анулирал всичките си срещи и се готвеше да замине за Дейзиленд. Вейл беше показал касетката с Рой на Наоми, съдията и Том Гудмън.

— Това, което ще видите, не трябва да излезе от тази стая — каза им Вейл, преди да започне. — И не искам много разисквания. Просто помислете за това, докато Моли реши дали е истина.

Реакцията им беше според очакванията. Наоми реагира със страхопочитание, Гудмън беше озадачен, а съдията беше настроен скептично.

— Ще бъде интересно да видим колко подсъдими изобщо са се явили пред съда успешно с твърдението, че тяхното друго его е извършило престъплението — беше неговият отговор.

— Съдил ли си някога такъв? — попита Вейл.

— Не.

— Наоми — каза Вейл, — направи някаква магия, виж дали можеш да разбереш това за нас.

Тази сутрин Вейл ги беше събрал заедно, преди да замине за Дейзиленд и преглеждаше бележките си. Гудмън се беше загледал в книгите от библиотеката, които беше намерил в стоянката на Аарон, и изведнъж се спусна към вратата.

— Ще се върна след трийсет минути — извика той на Вейл. — Не тръгвай, преди да се върна.

— Какво, по дяволите… — каза Вейл, но Гудмън си беше тръгнал.

Междувременно Наоми беше заета с телефона. Беше й отнело петнайсет минути, за да се върне с няколко лоши новини.

— Току-що имах хубав разговор с отдела за проучване на АВА — каза тя. — Имало е петдесет и три углавни дела миналата година, включващи психически разстройства като основание за защита. Седем от тях включват раздвоена или многостранна индивидуалност.

— И…? — попита Вейл.

— Шест осъждания, едно висящо дело и никакви оправдателни присъди.

Вейл тихо подсвирна през зъби.

— Шансовете не ги бива — въздъхна тя.

— Това дори не са шансове — каза Вейл. Той обикаляше стаята и щракаше с пръсти. После рязко спря й се обърна към нея.

— Окей, искам извадки от защитата на всяко дело, което включва многостранно разединена психика през последните пет години. Съдия, щом тя направи списъка, започвай да ги четеш.

Докато Вейл си тръгваше, Гудмън пристигна със своя бръмбар. Изскочи и се затича към вратата, Вейл тъкмо излизаше.

— Почакай една минута! Чуй това — каза Гудмън. Той извади малкия си черен бележник и прочете: — „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си, и да показва друго пред тълпата без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.“

— Това е много хубаво, Томи — каза Вейл. — Трябва да отида в Дейзиленд. Може ли да обсъдим тези твои творчески пристъпи, когато се върна?

— Не съм го написал аз, а Натаниел Хоторн — каза Томи, докато Вейл го отминаваше. — В „Аленият знак“. Преписах го от една от книгите на епископа.