Уилям Дийл - Първичен страх

Те изучаваха касетките и говореха за процеса, ходеха на вечеря и разискваха делото, и предано избягваха темата за своето либидо, сякаш никога не е ставало дума за това.

На третия ден Вейл се появи на закуска, усмихнат до уши.

— Мисля, че измислих как да изкарам Рой — каза той.

— Как? — попита тя скептично.

— B32. 156 — отговори той с усмивка.

Вейл презираше болницата. За да стигнат до максимално защитеното крило, те трябваше да минат през едно от болничните отделения. Някои пациенти скитаха из голямата стая, като си говореха сами, други седяха в кататонично вцепенение, гледайки в пространството. Трети пък се бяха сгушили в ъглите в ембрионално състояние. Чуваше се постоянна врява. Вейл мразеше мириса на дезинфекционни средства, който сякаш се беше просмукал в цялата сграда — стерилността на белите стени, хладния, изкусен, безстрастен начин, по който персоналът се отнасяше към пациентите. Всеки път, когато влизаше в института, на Мартин му минаваше през ума, че ако той успееше да защити Аарон Стемплър, младият апалач щеше да прекара остатъка от живота си там.

Максимално защитеното крило, както го знаеха, беше почти приятно, макар и монотонно. Музиката се чуваше тихо в стаите и абсолютно белите стени и високите прозорци създаваха ефирна атмостфера.

Тази сутрин Аарон изглеждаше объркан и безразличен, когато влезе в стаята за разпит. Той се строполи на леглото и едва поздрави.

— Нещо не е ли наред? — попита Моли.

— Другите доктори — каза той. — Те не се интересуват истински от мен. Питат едни и същи въпроси, отново и отново. Правят ми глупави тестове, един след друг. Искаш ли да знаеш истината? Скучно е. Понякога ми се иска да измисля нещо само за да видя какво ще направят.

— Никога ли не са те питали за родителите ти и Криксайд?

— Не са като теб, Моли. Сякаш наистина не ги интересува.

— Губело ли ти се е някога време, докато си разговарял с тях?

— Не, мадам. Поне не мисля така.

— Но си достатъчно сигурен?

— Да, мадам.

— Някога питали ли са те за твоето образование, нещата които си прочел, това, което си спомняш?

— Питаха в началото.

— Кой е любимият ти цитат, Аарон?

— Бога ми, не знам. Имах много. Казах ти този от Емерсън. Томас Джеферсън едва ли има и една написа на дума, която да не заслужава да се запомни.

— Какво ще кажеш за Натаниел Хоторн?

— Да, мадам, един от моите любимци.

— Някакви любими цитати от него?

— Не, за които мога веднага да си спомня.

— Нека опитаме един и да видим дали можеш да го довършиш. Искаш ли да опитаме?

— Ако ти искаш.

— „Никой човек не може за значителен период от време да…“ Можеш ли да довършиш това, Рой?

Минаха няколко секунди, после изведнъж Аарон седна и премести краката си на пода. Този, който се обърна с лице към тях, беше Рой — очите му бяха предизвикателни, а устните му опънати в подигравателна усмивка.

— Ти ли си този умник, докторе — каза той с дрезгав шепот. — Или може би това е този твой приятел. Може би той го е проумял.

— Това е Мартин Вейл, Рой — каза Моли, без да обръща внимание на сарказма.

— Знам кой, по дяволите, е той. Мислиш, че съм спал последните няколко дни?

— Той ще те защитава теб и Аарон.

— Глупости. Той няма да ме защити мен. — Рой дишаше леко. — Той ще хвърли цялата вина върху мен, ето защо е всичко това.

— Не е вярно. Ти казваш, че двамата с Аарон сте планирали всичко заедно.

— Това беше негова идея — каза той със заплашителния си глас. — Той си мисли: „Бих искал да убия това копеле.“ И бам! Старият Рой идва да го отърве.

— Значи по този начин действа механизмът?

— Как, по дяволите, мислиш, че действа?

— Не бях сигурна.

Тонът му стана по-злъчен от обикновеното.

— Казах ти последния път, него го бият, мене ме боли. Аз го карам да спи с мацка, той се празни. Той се ядосва, аз върша мръсната работа. Това се нарича гадната страна на нещата.

— Какво искаш от цялата история, Рой? — попита Вейл.

— Е! — Той погледна похотливо. — Не искаме да ни изпържат, нали, мистър Вейл?

— Точно така — каза Мартин. — И може би ако ти помогнеш, няма да ви изпържат.

— Какво трябва да направя?

— Искам да се появиш и да дадеш показания на процеса.

— Ох — каза той тихо. — И ти искаш да се изповядам, така ли?

— Просто искам да докажа на съдебните заседатели, че сте двама. И на двама ви е необходима помощ.

— Не ми е необходима някаква проклета помощ — рязко каза Рой. — Това, което искаш да кажеш, е, че ще ми метнеш халката и ще се отървеш от мен. Знам този трик. Чели сме за всичко това.