Уилям Дийл - Първичен страх

— Всичко какво?

— Шоково лечение, наркотици, ледени бани — каза той, като стана и отиде в сенчестия ъгъл на стаята. — По дяволите, знам за това. Вие ще се отървете от мен и той елегантно ще си излезе през вратата свободен като птичка, както винаги го е правел, по дяволите. Е, това няма да стане.

— Може би си прав — каза Моли. — Може би така ще уредим нещата, че да споделите и болката, и радостта.

— Това са глупости.

— Не, ако ти ни помогнеш — каза Вейл.

Рой потри ръце.

— Вие наистина си мислите, че съм глупав.

— Разбира се, че не — каза Моли.

Той завъртя очи и коленичи долу в индианска стойка.

— Глупости. Глупости! Виж, аз съм този, който знае номерата, аз съм хитрият. Ти май забрави това, докторе.

— Не, не съм го забравила. Ти също си и този, който изпраща послания.

Очите му се присвиха отново. Той наклони главата си на една страна и я загледа полуухилен.

— Послания?

— От „Аленият знак“. Това те накара да се появиш, нали?

Той й се усмихна насмешливо.

— „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си и да показва друго лице пред тълпата, без накрая да бъде озадачен кое от двете е истинското.“ Кой от вас го проумя?

— Всъщност това беше Том Гудмън — каза Моли.

— Този, който ви каза всичките тези глупости за Ребека?

— Той не ни е разказвал глупости, Рой — обади се Вейл. — Тя му е казала. Мисля, че тя може би е решила, че тази информация може да помогне на теб и Аарон.

Рой стана и тръгна бавно към леглото, където постоя няколко секунди, като хапеше горната си устна, после изведнъж изсъска като змия и като държеше един до Друг юмруците си, ги завъртя в срещуположната посока, сякаш откъсваше главата на някое пиле.

— Убий пилето и остави кокалите — загадъчно каза той със тихия си съскащ глас.

— Какво означава това? — попита Моли.

— Ти си умна, отгатни!

— Мисля, че ти искаш светът да узнае какъв демон е бил епископът, затова си избрал този цитат и затова си го кастрирал. Ти си искал да привлечеш вниманието към сериозността на неговото престъпление и си знаел, че Аарон няма да го направи.

— Аарон никога няма да го каже — каза Рой. — Знаеш ли защо? Понеже той по-скоро ще се пържи в ада, отколкото да признае това. Също като другите двама.

— Искаш да кажеш Били и Питър? — попита Моли предпазливо.

— За кого друг, по дяволите, мислиш, че говоря — за Мери и Сам? Глупости, във всеки случай това беше съвсем различно. — Той изведнъж посочи към тях. — Вие си мислите, че Аарон е разбрал за това? Никога! Малкото копеле все още не знае къде е бил този ден. Но той ме накара да убия собствения му брат и приятелката му.

Моли се опитваше да мисли един ход преди Рой, опитваше се предварително да се досети. „Мери и Сам, Били и Питър. Боже Господи, чудеше се тя, колко души е убил?“

— Не, сигурна съм, че това е бил твой замисъл, да направиш така, че да изглежда като нещастен случай? — каза тя.

— Дяволски сигурно. Прочетох за това във вестника. — Той се облегна назад върху леглото, подпирайки се на лактите си. — Беше в статията за това, че ако затънеш в снега, не трябва да оставяш прозорците си затворени, иначе ще умреш от въглероден окис. Когато Сани ми го прочете, разбрах какво иска. Те обикновено отиваха на билото Секет и се чукаха до смърт. После Сам се хвалеше на Сани, като знаеше какви бяха чувствата на Сани към Мери. По дяволите, нищо чудно, че Сани започна да мисли за това.

— Не се ли страхуваше, че ще ви хванат?

— Хайде! — Той остави главата си да падне назад и затвори очи. Започна да диша по-тежко. Усмивката му стана похотлива. — Когато започнат да го правят, можеш да хвърлиш вода върху тях като върху заклещени кучета и те няма да забележат. Тя беше яка, тази Мери, и обичаше чукането. Ние ходихме там веднъж-два пъти, скрихме се в гората и наблюдавахме всичко. Не се виждаше кой знае колко, прозорците бяха заскрежени, но Сам винаги оставяше прозореца леко отворен и аз ги чувах там вътре, неговото грухтене, а тя квичеше — проклети прасета. Ти щеше да се гордееш с мен, докторе, не пропуснах нищо. Излязох точно след вечеря. Промъкнах се надолу и взех една връзка пешкири от операционната стая на доктора и един бидон с бензин, който Хирам Мелвин държеше в трактора си. Знаех, че тази вечер щяха да го правят. Отне ни поне един час да отидем дотам. Почвата беше добра, твърда, така че не се тревожех, че шерифът може да намери отпечатъци от обувките ми наоколо. След известно време те пристигнаха. Все още не беше спрял както трябва и се намериха на задната седалка.