Уилям Дийл - Първичен страх

— Това зависи от него.

Най-голямата грижа на Вейл беше да се опита да обясни на съдебните заседатели, от които зависеше дали Аарон ще бъде съден, огромната сложност на това дело, понеже той знаеше, че без фундаментално познание на начина, по който мозъкът функционира, съдебните заседатели никога няма да приемат странния феномен, познат като многоличностно разстройство на психиката, или че това беше удостоверимо заболяване.

— Добре, ти си на свидетелската скамейка — каза той. — Как ще обясниш всичко това на дванайсет лаици?

— Аз ще им кажа, че мозъкът е изумителен инструмент, състоящ се от три части, като три кутии. В първата кутия е егото, което съдържа съзнанието, всекидневните мисли и заучени реакции, всички неща, които ни позволяват да се държим нормално — всичко, от пърженето на яйца до разискването на едно дело в съда и до метенето на пода. Второ, има суперего. Също осъзнато. Ето къде са складирани нашите ценности. Идеали, фантазия, почтеност. Следователно то също контролира нашия морал. То забранява определени действия — като лъжата, например — и ни наказва с чувство за вина, когато го извършим.

— Твоята съвест? — попита Вейл.

— Да, това е уместна аналогия — каза тя. — Накрая има инстинктивни импулси — подсъзнанието. Те съдържат нашите основни инстинкти, но там също са складирани и нашите потиснати чувства. Всички наши потиснати желания се таят в инстинктивните импулси. Накрая има два основни импулса: агресивност, която е причина за схемата на поведение, и либидото, което е сексуалният инстинкт.

— Добре, нека опитаме така. Аз работя в бакалница. Сутрин ставам, отивам в магазина и си върша работата. Това е работа на моето его. Знам, че не трябва да взимам пари от касата, тук ми говори моето суперего. Но и моето либидо работи в същото време. Тая сексуални чувства към младата дъщеря на шефа и моето суперего ми казва, че това е табу. Това ме кара да се чувствам виновен, че мисля за това, така че аз потискам тези чувства и те отиват при потиснатите ми импулси.

— Много добре — каза Моли.

— Това обяснява какво се е случило с Аарон.

— Е, на най-простото ниво мозъкът е точно като тялото. Една идеална машина, освен когато се разболее. В мозъка има силни граници между егото и потиснатите желания. Когато умът се разболее, границите, или стените, между егото и потиснатите желания се срутват и потиснатите мисли проникват в егото от потиснатите импулси. Те се сблъскват със суперегото и умът се обърква. Изведнъж той получава смесени сигнали. Понякога инстинктивните импулси побеждават и потиснатите мисли стават нормални. Когато това стане, умът е разстроен. И това е болестта. Тя може да се прояви по стотици начини. Има повече от двеста психически болести, които могат да се установят. В много отношения това е по-лошо от физическата болест, понеже не можем да използваме рентгенови лъчи. Не можем да окажем влияние. Не можем да му дадем рецепта за антибиотици.

— Не може ли да се излекува?

— Понякога. Първо, трябва да установим дали стената се е срутила. Тогава ще решим кой е най-добрият начин да я възстановим.

— Това е уклончив отговор.

— Окей. С правилно лечение — може би.

„Не е лошо, помисли си Вейл. Спокойна, авторитетна, стегната, сигурна в себе си. Щеше да бъде добър свидетел.“

През следващите два дни в Дейзиленд те не стигнаха доникъде. Аарон нямаше възражения Вейл да присъства в стаята, но през следващите четири интервюта Моли не можа да накара Рой да се появи. Вейл не каза нищо. Той се възхищаваше от лекотата, с която тя водеше интервютата, пестеливостта на въпросите й, ловкостта, с която преминаваше от една тема на друга. Тя продължи да сондира детството на Аарон, неговата връзка със семейството му и Мери; поговориха за Ребека, въпреки че Аарон беше категоричен в отказа си да обсъждат техните сексуални подвизи, както и отношенията с Рашмън, които той описа като любезни, и Шекълс, и случаите, когато му се губеше време. Беше очевидно, че той не знае, че лудият евангелист е мъртъв, ако наистина беше така. Може би Рой лъжеше за това, точно както Аарон лъжеше за връзките си с Ребека и Рашмън.

Вечер те се връщаха в стаята на Вейл в мотела и проучваха касетките от интервютата през деня, търсейки указания. Единствените теми, които Моли избягваше, бяха момчетата от олтара и съществуването на Рой, които тя усещаше като прекалено опасни.

— Ще разбера, когато му дойде времето — каза на Вейл. — Довери ми се за това.