Уилям Дийл - Първичен страх

«Отново споменава Питър и Били, помисли си тя. Какво иска да каже с това: „Питър и Били бяха заминали.“ Заминали къде?»

Аарон мразеше това, но епископът наистина се възбуди както винаги. Започна да диша тежко и да се пипа. Аарон виждаше на касетката как Линда и Били изпаднаха в транс и започна да ревнува. Епископът им каза какво да направят и те наистина започнаха да го правят. После, разбира се, гласът на епископа зад кадър продължи да ги насочва. Сани мразеше филма, мразеше и епископа. Гласът на епископа каза на Питър да влезе в кадър и Аарон вътрешно изпадна в дива ярост.

Епископът, гледайки екрана, каза на Аарон:

— Все още ли не си се възбудил? — и потърка крака на Аарон.

— Не — отговори Аарон и се отдалечи от него.

— Дяволът се е вселил в теб тази вечер — каза епископът.

— Не съм в настроение — злобно промърмори Аарон и стана. Отначало епископът малко се раздразни, но му мина. Аарон си тръгна и епископът влезе да си вземе душ.

Аарон отиде долу в библиотеката на епископа да вземе на заем книга. Но не можеше да се отърси от гнева. Линда го беше напуснала, тя си беше тръгнала — но касетката си беше съвсем налице. Той тръгна обратно по стъпалата. Чуваше водата от душа и гласа на епископа. Застана до вратата на спалнята и после хоп, сякаш ръката на Господа беше бръкнала в него и го беше дръпнала силно, и той изведнъж се беше преобърнал отвътре навън…

В този момент аз трябваше да поема нещата, той щеше наистина да обърка всичко. Мислех си, може би този път той щеше да доведе всичко докрай, но забрави го. Няма никакъв шанс.

Аз нервно се засуетих надолу по коридора и проверих вратата на кухнята. Беше отключена. Излязох навън на площадката и огледах наоколо. Мястото беше пусто. Влязох отново вътре, свалих си гуменките и после изпих една бутилка с шоколадово мляко от хладилника. Сърцето ми биеше така силно, че мислех, че ще ми пръсне ребрата. Напитката ме успокои. Отворих чекмеджето с ножовете и ги прегледах. Дебелият касапски нож беше идеален. Щеше да бъде като разрязване на пуйка в Деня на благодарността. Проверих го — беше остър като бръснач. Порязах си пръста и го изсмуках. После тръгнах надолу по коридора към банята.

Той беше надул музиката. Ода на радостта. Можех да си представя как стои в стаята и дирижира този негов духов оркестър. Ако беше станал диригент, може би никога нямаше да се срещнем.

Епископът беше запалил свещите — да изчистят въздуха, както казваше той — един вид кадене на тамян. Пръстенът му лежеше на масата до леглото. Той винаги си сваляше пръстена, преди да си вземе душ. Оставяше си часовника на ръката, предполагам, че е водоустойчив, но си сваляше пръстена. Ако можеш намери смисъл в това. Така че той стоеше там, мръсният светец на града. Негова разсъблечена святост, дирижирайки този измислен оркестър от ангели.

Музиката отиваше към кулминация. Аз си помислих, сега е твой ред. Така че отидох там, взех пръстена и си го сложих. Негово превъзходителство не виждаше нищо. Ръцете му се развяваха, очите му бяха затворени, не забелязваше нищо. Просто отидох зад него, потупах го по рамото с ножа и той се обърна. Помислих си, че очите му ще изскочат от орбитите, като видя ножа. Той схвана посланието наистина бързо. Аз вдигнах ръката с пръстена и я посочих с ножа, и той започна да се усмихва. Така че аз насочих ножа към килима и това изтри усмивката от лицето му.

Той падна на колене, а аз завъртях пръстена под носа му. Епископът бавно се наведе напред да целуне пръстена. Аз си отдръпнах ръката и замахнах с ножа с две ръце. И когато той погледна нагоре, прас, във врата му. Извиках: «Прости ми, отче!», но му се изсмях в очите, когато го казах. Той мръдна и аз не улучих врата, ножът се заби в рамото му и почти го отсече цялото.

Епископът изрева и вдигна ръцете си. Не знам дори как си повдигна онази ръка, но го направи. Започнах да го сека и продължих да го удрям по дланите и ръцете. После му разрязах врата, отдръпнах се и забих ножа отдолу нагоре право в гърдите му. Беше идеален удар. Не се удари в ребрата, просто влезе до дръжката и той издъхна «ох», просто така, падна право назад и ножът се изплъзна от ръката ми. Трябваше да сложа крак върху гърдите му, за да го извадя. После направих този голям разрез на шията му.

Не можех да спра. Беше като механичната игра с топчета, когато топчето започва свободно да се движи между препятствията. Кръв шуртеше навсякъде. Знам всяко разрязване, което направих, те всички бяха идеални. Трийсет и шест рани от намушкване, дванайсет по-язвания, седемнайсет разреза и една красива ампутация. Преброих всяко едно.