Уилям Дийл - Първичен страх

— Откъде си, Рой? — попита тя.

— Не съм от тази дупка в Кентъки, можеш да си сигурна.

— Но ти си бил с Аарон дълго време?

— Хитро. Виж, когато има проблем, ти започваш да хитруваш с мен. Започваш да си пъхаш носа и да ме хващаш в грешка или поне се опитваш.

— Не се опитвам да те хвана в грешка, просто съм любопитна. Не мога да определя акцента ти.

— От Южна Филаделфия. Направо от улицата.

— Аарон никога не е бил във Филаделфия, нали?

— По дяволите, не. Аз идвам и си отивам, докторе, идвам и си отивам. Мислиш ли, че ще прекарам двайсет и четири часа на ден на негово разположение? Изминаха няколко години след онзи пръв път.

— Искаш да кажеш с преподобния Шекълс?

— Точно така.

— Когато си го обидил?

— Е…

— Ти не ме излъга тогава, нали?

— Аз не те лъжа — каза той злобно. — Просто продължи по-дълго от това.

— По дълго от какво?

— От това, което ти казах.

— Какво искаш да кажеш с „по-дълго“?

— Бях навън по-дълго, отколкото ти казах.

— О? Казал си му и нещо друго?

— Не.

— Случи ли се нещо важно?

— Може да се каже и така.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Той се засмя.

— Може, просто за да видя каква физиономия ще направиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не бях напълно откровен с теб преди — каза Рой. — Може би направих повече, отколкото да нахокам Шекълс.

Тя реши да опита една маневра.

— Хайде, Рой — каза тя, подсмихвайки се.

Той се надигна на лакът и се обърна към нея.

— Нали не мислиш наистина, че ти казвам всичко?

— Можеш ли да помниш толкова отдавна?

— Нека ти кажа нещо, аз помня всичките.

„Всичките? Дали говори за всичките пъти, когато се е появявал, или за нещо друго?“

Тя не искаше да пресилва късмета си. Погледна към него. Той лежеше по гръб с кръстосани ръце и крака. Очите му бяха затворени. Беше се отпуснал напълно.

— Ние бяхме на това място, наречено Гледката към източното дефиле — каза той почти монотонно. — Най-високото място наоколо. Това е тази скала, дето стърчи над билото и право надолу има може би четиристотин-петстотин фута до източното дефиле, отгоре можеш да видиш всичко. Шекълс обикновено се качваше там, стоеше на ръба на Гледката и изнасяше проповеди. Ревеше с пълни гърди за мъките в ада и проклятията и това ехтеше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Отново и отново.

— Често ли ходеше там горе? С Шекълс искам да кажа?

— Той взимаше Сани със себе си там през цялото време. Това беше моето първо ходене. Този ден той повлече Сани със себе си, посочи надолу през ръба и му каза, че в ада ще бъде като падане от тази скала. Сани се вкамени. После той сграбчи Сани, бутна го долу и го започна.

— Започна? Какво искаш да кажеш с това „започна“?

— Беше сякаш загряване. Преди да започне да проповядва. И когато започна, сякаш цялата омраза, адски мъки и проклятия бяха насочени към Сани. Ето кога се появих аз, казах това за пениса му и после побягнах в гората.

— Значи ти и Сани се криехте в гората заедно?

— Да. Ние се скрихме там и го наблюдавахме как се перчи наоколо и говори на себе си. После се обърна, върна се обратно на скалата и започна отново, като викаше как Сани ще отиде в ада и колко е лош. Аз се промъкнах зад него. По дяволите, беше толкова лесно. Той викаше така силно, че дори не ме чу. Аз взех парче счупена клонка и отидох зад него, притиснах го към средата на гърба и го бутнах. Той падна право надолу. Хоп.

Моли го погледна, опитвайки се да овладее шока и изненадата си, опитвайки се да изглежда непринудена, докато космите по ръцете й настръхваха.

— Не мога да кажа кога спря да проповядва и кога започна да крещи — продължи Рой. — Но аз видях как се удари в склона на дъното. Затъркаля се надолу към дъното и цялата тази глинеста пръст падна върху него — върху това, което беше останало от него. Беше безумно. Цялата тази пръст го погреба на място. Върнах се до къщата на мисис Нийли. Шекълс държеше една стаичка отзад. Нямаше много неща. Носеше ги в брезентов чувал. Сложих всичко в чувала и се върнах във фермата на Джоунсън. Хвърлих го долу в кладенеца им. Никой не забеляза отсъствието на Шекълс. Те просто помислиха, че пак го е прихванало нещо и си е тръгнал.

— Звучи така, сякаш си го планирал много добре.

Очите на Рой станаха леденостудени.

— Какво ще направиш, ще ми издигнеш паметник ли, докторе? Мислиш си, че е предумишлено? Не можеш да свидетелстваш срещу мен. Та ти си моят психиатър, човече. Това, което сме си казали, се смята за лекарска тайна от закона.