Уилям Дийл - Първичен страх

— Може ли той да бъде излекуван?

— Вероятно. Или може буквално да слеем Аарон и рой в една личност с достатъчно силни инстинктивни импулси да контролира Рой. И после има вероятност всичко да приключи с напълно различна индивидуал ност. Мозъкът е изключително творение, Мартин.

— Ще ти кажа. Моли, всичко това дяволски ме плаши. Просто виждам как съдебните заседатели стоят там и си мислят, че трябва да бъда затворен заедно с тях. — Той направи пауза, отпи от кафето и каза замислено: — Ако Аарон има раздвоено съзнание, трябва да изкараме Рой наяве. Ако не можем, трябва да се откажем от защитата, че има раздвоено съзнание.

Той запали нова цигара от старата и пусна изгорелия фас в чашата с кафе.

— И каква защита само — каза той саркастично. — Аарон Стемплър не е виновен — Рой го е направил. — Той поклати глава и се засмя мрачно. — По дяволите, те ще ги изпържат на стола и двамата — и мен заедно с тях.

— Никога ли не избухваш? — попита Моли. — Никога ли не побесняваш и не чупиш разни неща? Никога ли не губиш контрол?

— Гневът изразходва енергията.

— О, по дяволите, Мартин, изразходвай малко енергия. Наругай тези копелета, които ти тропосаха това невъзможно дело. Никой не може да бъде толкова студен, колкото теб. Това плаши.

— Аз не съм студен. Вътрешно аз съм едно кълбо опънати нерви и те всички имат протрити краища. Вътрешно крещя доста. Ако това е маниакално, натрапчиво или потискане, нека бъде така. Хората залагат живота си ето тук. — Той вдигна ръката си с длан нагоре. — Трябва да мисля първо за тях.

— Това е възхитително.

— Не е възхитително, това е работа. Ти отваряш умовете и се опитваш да хвърлиш малко светлина вътре. Аз защитавам престъпници. Мисля, че и двамата плащаме за своя избор.

— Да — каза тя. — Мисля, че инстинктивните импулси и на двама ни се преповтарят.

— Всъщност какво, но дяволите, са инстинктивни импулси?

— Това е мястото, където са складирани потиснатите желания — каза тя.

Вейл се засмя.

— Е, изглежда, моите са затворени и под ключ — каза той. — Последната ми любовна афера продължи седем месеца. Свърши по време на един процес. Това, изглежда, са изпитания, съдебните процеси.

— Аз веднъж живях с едно момче осемнайсет месеца, преди да открия, че страда от маниакална депресия — каза Моли. — Не зная кое беше по-лошо, скъсването или осъзнаването, че ми отне осемнайсет месеца да разбера, че има нещо нередно с него.

— Била си заслепена от любов?

— Предполагам. Това, изглежда, не може да бъде твой проблем.

— Не, изглежда, аз съм заслепен от юриспруденцията.

Те потънаха в неловко мълчание, гледайки се напрегнато.

— Мисля, че ми трябват още дванайсет часа сън, преди да се върна в Дейзиленд — каза тя накрая и стана. — Благодаря за закуската. Краката ми спряха да треперят.

— И така, какво ще правим с нашите пренатоварени потиснати импулси? — попита Вейл.

— Е, като за начало, предполагам, че може да спрем да потискаме нашето либидо — каза тя, докато се качваше по стъпалата.

Моли беше увеличила дневните си сеанси на три пъти дневно, седем дни в седмицата. Когато Рой се появи, беше само за няколко минути — да я подиграе, че пита Аарон за Ребека. Следващия ден се появи отново, този път, за да спори с нея. След това се появяваше всеки ден, понякога по два пъти на ден и винаги като съперник.

Тя се опитваше да го хване в капан, да види дали се преструва, като преглеждаше касетките за грешки, опитвайки се просто за момент да го извади от ролята му. Но след почти осемнайсет часа интервюта тя беше готова да приеме Рой като истинска разновидност на егото на Аарон. Все още не беше сигурна дали някоя определена тема не подтикваше Рой да се появява.

Тя направи своето най-значително и страшно интервю с Аарон и Рой. Тази сутрин Аарон беше тих, почти намусен. После десет минути след сеанса седна на леглото и се засмя. Моли почувства обичайния прилив на вълнение, когато Рой се появи.

— Добро утро, Рой — каза тя.

Той погледна към нея и усмивката му изчезна.

— Храната тук е бебешка — каза той.

— Оплаквал ли си се?

— Хей, аз не се оплаквам от нищо, а той няма смелост да го направи.

— Някакви други оплаквания?

Той легна обратно на леглото и погледна в тавана.

— Ще ти кажа, ако имам.

— За какво искаш да поговорим днес?

— Е, не сме ли много приятелски настроени?

— Защо не? Винаги ли трябва да спорим?

— Ние не спорим, докторе. Просто дискутираме.