Уилям Дийл - Хулигани

— Би трябвало да направите нещо за него — казах аз. — Защо не му подарите малко мозък за Коледа?

— Устат Феди — изрече той, тръскайки глава. — Останало ти е време колкото един напръстник.

— Вашето е още по-малко — отвърнах аз, макар че съжалих още в момента, в който думите се отделиха от устата ми, те всички бяха затънали до веждите. Убийство, отвличане, умишлено причиняване на пожар — всичко можеше да се докаже, без значение на това дали щяхме да успеем да прекършим Коен, Дънлийви, и Сийборн и да разкрием пирамидите. Те бяха достатъчно схватливи да преценят, че могат да увиснат само веднъж на въжето. Така че едва ли биха се притеснили заради още едно-две убийства. Затворих си умната уста, като се надявах Доу да не е толкова от схватливите.

— Та на какво дължим честта? — запитах.

— Провеждаме научен експеримент — каза Правано. — Искаме да видим колко време му трябва на един Феди да подмокри гащите.

— В стаята има дама — посочих му.

— Дамата няма вкус при избора на приятелите си — изръмжа той.

— Твоят партньор по танци не е печелил конкурси по красота — изръмжах в отговор аз.

Той го пропусна покрай ушите си.

— Не опитвай нищо специално, ясно ли е? Не се мъчи да впечатляваш дамата, да кажем като онзи номер, който го направи на Нанс. Стой настрана от прозорците. Не вдигай шум, не чупи мебелите, не пали никакви огньове, и всякакви такива лайна. Имаме хора отвън, които държат всичко под око. — Той замахна с палец към монитора. — А опиташ ли се да се ебеш с това, ще пусна Турчина в стаята да ти гръмне ташаците, ако въобще имаш такива.

И той излезе.

— Кой беше това! — изплака Доу.

— Едно от Седемте джуджета — отвърнах аз и се опитах да се изкикотя. Получи се повече като погребален плач.

Сапата седеше на предния капак на колата си, пушеше Фатима и гледаше преминаващите коли, когато Стик стигна при него.

— Той е в онази кръчма със стриптийз, пие скоч и занича между бедрата на момичетата — каза Мексиканецът. — Какво става, по дяволите?

— Костело и отрепките му са успели да разкарат момчетата. Тръгнали са на пътешествие с яхтата на Костело.

— Знам. Следя Невестулката, защото го чух да си бъбре с Нанс и били много гъсти двамата, нали разбираш какво имам предвид, ако изобщо тоя откачалник може да има приятели. Добре че тоя боклук не се качи на лодката. Така че има шанс да се събере с Нанс и да ги проследя. Той обича да се отбива тук. За този ли става дума?

— Дъч иска да си поговори с Невестулката — отвърна Стик. — Хайде да идем да видим дали не можем да го измъкнем без да вдигаме шум.

Момичето на сцената цялото беше само крака. Крака и пурпурна коса с бял кичур, от челото до тила й; една утрепана стриптизьорка, която изглеждаше съблазнителна точно колкото чиния залоена супа. Мърфи Невестулката седеше на бара, с глава навряна в максимална близост до центъра на събитията. Чифт ожулени тонколони гъгнеха една съкратена версия на „Нощен живот“ докато утрепката смъкваше сутиена си и пускаше провисналите си спаружени цици. В този момент цялата пруска армия можеше да навлезе с маршова музика в заведението и Мърфи нямаше да я чуе. Той имаше очи единствено само за Пурпурната Човекоядка.

— Що не го стиснем за врата? — предложи Китаеца.

— Дъч каза да не вдигаме излишен шум — отвърна Стик.

— Тогава какво ще правим?

Седнаха на една маса с размерите на поилка за птици близо до вратата да обмислят положението. Пурпурната Човекоядка запрати сутиена си като прашка в лицето на Мърфи. Той натъпка петдоларова банкнота в чашката за бакшиши, а тя коленичи пред него, опъна жартиерата си чак до бара, и с плясък я пусна обратно. Той затъкна една двайсетарка под ластика на бикините й, точно в средата. Тя завърши представлението си със сцената на прелъстяване на въображаем кон, изпълнена с трепет и чувственост докато даваше наставления на невидимото животно. Мърфи беше надървен до такава степен, че започна да тихо да скимти.

Една от сервитъорките придърпа стол до масата ни и седна с лице към облегалката. Спуканите капиляри на носа й приличаха на черни варикозни вени. Тази беше с оранжева коса, без бял кичур, сякаш подстригвана с градинарски ножици. Тя прокара пръст по периферията на шапката на Стик.

— Харесва ми — заяви игриво тя. — Не мислех, че още ги носят.

— Беше на дядо ми — каза Стик. — Искаш ли да изкараш набързо двайсетарка?

— Не ни е разрешено да правим такива неща — отвърна тя престорено свенливо. — Могат само да ни почерпят.