Уилям Дийл - Хулигани

Стоя си така, а от главата ми не излизат думите им, че примирието щяло да бъде сключено всеки момент, и онова, дето ми разправяше онзи лейтенант, как му беше името?, май че Харис, онази нощ в Дау Тянг, за връщането ми в Цивилизацията и за това, дето всяка нощ щяла да ми отива нахалост, и боулинга и всичко останало. По дяволите.

Оказа се поредната партенка, разбира се, имам предвид приказките за примирието.

Още един ден в рая.

Петстотин петдесет и осми ден: Беше вълшебно. Предната вечер настигнахме Ним точно преди залез и ги опукахме много яко, цялата им шибана пасмина. Бяхме ги заградили здраво и направо ги съсипахме. Карсъните са направо истински откачалки. Режат глави, пият кръв, направо все едно че са ги пуснали всички от лудницата за най-опасните типове. Спипахме ги съвсем отблизо и момчетата ми си направиха страхотен майтап. Всички се сме се сдобили с помпи Ремингтън от оня момък, дето върти черна борса по реката, и този път решихме за разнообразие, да използваме само пушките. Заредихме ги с голямокалибрени патрони; те са поне инч дълги и тежат някъде над три унции и когато ги изстрелваш, рамото ти направо се разтърсва, а пък блъснат ли се в нещо твърдо, направо избухват. Удариш ли в центъра някой жълтурко, от него буквално остава само мокро петно, все едно че стреляш по дини. Казваме им „пръскачки“.

Беше си чисто учение по стрелба. Този път шансът беше на моя страна и аз пръв пръснах жълтурко, и джакпотът беше мой. Шестотин долара. Девет скалпа. Добра работа свършихме за един ден. Единственият проблем беше, че тоя Ним и двайсетина от отрепките му успяха да се измъкнат.

Така че тази сутрин ги сгащихме в една малка долина с хълмче по средата, все едно конус в съд за кейк. Гората е гъста, така че викам въздушна подкрепа и обработваме мястото със сълзотворен газ. Жегата е страшна и се разпръсваме в кръг по периметъра, и сервираме порцията на тия педали и газът започва да се смесва с потта им, и изведнъж един от нашите Кит Карсън, се изправя, започва да души въздуха като хиена, сочи надолу към храстите, а оттам изскачат някъде към петнайсет отрепки, с изкарани ангели и пищят, та се късат. Здрава работа е тоя сълзотворен газ. Нашият Кит Карсън само вдига помпата и пръсва главата на първия, ей-така, сякаш за забава, и после казва на останалата пасмина да застанат с ръце на тила, и те всички послушни изпълняват като ученички. И после им хвърли такъв бой, както си бяха с изгарянията от газа, и очите им изскочиха от орбитите. Също както пребиват куче с камшик, толкова бой поеха, че накрая заприличаха на парцали. Така че като направихме една сметка, видяхме, че са останали не повече от пет или шест живи. Шибаният Ним го нямаше сред стройните им редици.

Имам си една Америкън 180, мъничка ръчна картечница, която спечелих на покер с едни цивилни педали в Сайгон, стреля с куршуми 22 калибър, трийсет парчета в секунда. Можеш да пробиеш дупка в тухлена стена, ако ти е кеф. Точно така звучи, също като зъболекарска машина:

Бжжжжжжжжт, бжжжжжжжжжжт.

Ей така. Господи, направо произведение на изкуството. Две от тях да бяха имали нашите момчета тогава, Аламо нямаше да падне. Нали разбираш какво имам предвид, тук човек се учи бързо, стиснеш ли ги здраво за врата, няма къде да мърдат и всичко си изпяват. Викам пред мен един от тези мръсни копелета, задавам му въпрос, той си стои така ням на четири фута пред мен, и аз му задавам един откос.

Бжжжжжжжжт.

Полита в пръстта, и размахва крайници, и след секунди е по-мъртъв и от вмирисана риба. Викам следващия, питам и него къде е тоя шибан педал Ним, той започва напрегнато да мисли и…

Бжжжжжжжжжжжжт.

Поредната вмирисана риба. Третият вече изпява и майчиното си мляко. Тия педали не са ме кръстили току-така за нищо Мосьо Морт. А то каква била работата, има едно малко езерце в подножието на хълма и Ним се е заровил там в една дупка. Викам пак подкрепа от въздуха, хеликоптерите пристигат и този път пилотът, дето още млякото по устата му не е изсъхнало, изскача и се цепи, къде бил лейтенантът, а аз му казвам, че такова животно у нас нема, аз съм сержант и аз отговарям за бойната част, а той ми ги плещи едни такива, че тази нощ встъпвало в сила примирието, такъв значи му бил проблемът, това било официалното становище, какви приказки, Боже Господи, и той бил пратен да го обяви по служебен ред. „Хайде да приключваме, вика, остават само още няколко часа, да не се формализираме“, а аз му казвам, „Слушай ме добре, ти, дребно розовобузесто педалче, това мръсно копеленце вече ни разиграва цяла седмица и каквото и да стане, слизаме долу и пипваме за врата тоя педал, така че стига вече с яденето на лайна“. Той пък целият става като домат и аха-аха да се пръсне, и заеква „Ще напиша доклад за вас. Как се казвате, мистър?“, а аз му казвам: „Само им кажи, че Мосьо Морт те е оскърбил и ще те възнаградят с шут в задника, това ще ти е наградата, разбра ли, лайньо нещастен?“, а той вече почва да пелтечи и се мъчи да се помпи, вика ми „Не ми ги раздавай като стрелец от Дивия Запад, кажи ми как се казваш?“, а аз му казвам „Парвър, П-а-р-в-ъ-р“ и му го диктувам буква по буква, като после добавям „Или ще ни качиш на шибаната си птица, или някой от нас ще го направи. Отиваме ей там на оня хълм и нямам намерение да прекарвам хората си през шибания газ“.