Уилям Дийл - Хулигани

— Като стана дума за очи, значи сега в момента нямаме под око нито един от тях, така ли? — възкликна Стик.

— Китаеца и Салваторе са още някъде на пост. Да ги извикам ли? — запита Чарли Едноухия.

Дъч затръшна телефона с всичка сила.

— Добре — изгрухтя той. — Този град ще се огласи от ревовете на доста собственици на дрисливи кадилаци, но може би ще имаме късмет и ще ги пипнем преди да са се отдалечили прекалено много.

Пет минути по-късно Сапата се обади. Стик вдигна слушалката.

— Китаец, аз съм, Стик. Къде си, по дяволите?

— Пред една кръчма със стриптийз на Фронт Стрийт — отвърна той.

— Какво правиш там?

— Следя Сайлоу Мърфи, дето му викат Невестулката.

— Виждаш ли го сега в момента?

— Да. Той не отиде с яхтата, така че аз останах с него. Салваторе още се опитва да открие оня шибан Нанс.

— Веднага потеглям — каза Стик. — Тръгне ли, последвай го и ме дръж в течение чрез централата. Какъв ти е номерът?

— Седемдесет и три. Какво става?

— След десет минути съм при теб. Ще ти разкажа — изрече Стик и затръшна телефона, като се втурна към вратата.

В офиса на Дъч останалите хулигани също се бореха с проблема.

— Какво ще кажеш да използваме пътнотранспортен хеликоптер? — предложи Луис Каубоя. — Може би ще успеем да открием яхтата на Костело.

— Чудесна идея, давай — одобри Дъч. — Значи как е последното развитие на нещата?

— Салваторе и Сапата са още на улицата — каза Чарли Едноухия. — Муфалата събира остатъците от армията на Грейвз. Останалите сме тук.

— А къде тръгна Стик? — разтревожи се Дъч.

— Той поддържа връзка с Китаеца — каза Чарли.

— Вече не — обади се Калахън. — Току-що се втурна през вратата сякаш гащите му се бяха подпалили.

— Scheiss, има още глава да пати! — изплака грамадният германец.

Дойдох на себе си с цяла армия слонове маршируващи от едното ми ухо до другото и металния привкус на кръв в устата си. Лежах проснат върху един много удобен диван. Доу седеше до мен, и полагаше мокри компреси върху пулсиращата ми глава.

— Слава Богу! — изрече тя когато отворих очи.

— Добре ли си? — запитах разтревожен аз.

— Добре съм. Теб удариха, не мен.

— Къде сме?

— Не съм сигурен. Завързаха ми очите — отвърна тя. — Но сме някъде близо до океана, усещам го.

Носът ми беше изваден от строя заедно още половината ми възприятия. Нямаше да разбера дори и да ми запалеха косата.

— Колко време пътувахме дотук?

— Двадесет, може би тридесет минути. Никога не ме е бивало да определям точно времето, а и не съм с часовник.

— Господи, колко време съм бил в безсъзнание?

— Още десет.

— Сигурно са ме халосали с брадва.

— Всъщност беше една малка черна палка, която си беше завързал за китката един от тях.

— Значи съвсем обикновен старомоден прът — казах аз. — Също като мен.

Изправих се бавно, за да не се търкулне главата ми, стъпах на пода и замрях, на косъм да избълвам съдържанието на стомаха си. След малко гаденето отмина. Стаята беше малка и чиста, напомняше лекарски кабинет, само че без медицинските списания и четиригодишното течение на Нашънъл Джиографик разпръснато из цялото помещение. Самотна нощна лампа хвърляше единствената светлина в стаята, изработена от дървена котва с конзола, на която пишеше: „Свети Августин, Флорида, 1981 г.“ Имаше два прозореца, и двете закрити с тежки завеси, и телевизионна камера монтирана високо в един от ъглите.

Реших да видя дали мога да се изправя. Решението ми предизвика раздвижване в съседната стая. Вратата се отвори. Познах силуета, а нямаше как да не го позная. Беше Нанс. Нямах представа колко здраво съм го обработил до момента, в който се застана с профил към мен и светлината от съседната стая падна върху лицето му. И двете му очи се бяха раздули, превърнати в тесни цепки, цялото му лице беше в отоци и кръвоизливи, куцаше, а ъгълът на устата му беше разрязан от дълбока рана, обградена от лилав оток, разпрострял се чак до ухото му.

— Хей, Нанс, здравей — казах. — Днес май нещо ти е доста лайнян денят, а?

Той издаде гърлен звук и тръгна към мен, но нечия космата лапа се изпречи на пътя му. Артър Правано, по прозвище Сладура, прекрачи до него.

— Не ни създавай повече главоболия — предупреди го Сладура. После се облегна на рамката на вратата и ме загледа.

— Брей, брей, компанията вече започва да се събира — казах аз.

— Говориш страшно много за човек, чиито ташаци са вече в месомелачката — обади се Нанс.

— Излез навън — заповяда му Сладура; Нанс се поколеба за секунда, после се обърна и изчезна.