Уилям Дийл - Хулигани

Той въздъхна и поклати глава.

— Добре — каза той, — признавам, че имате наистина добро въображение. Но сега вече ми е ясно защо не практикувате право. Не бихте стигнали доникъде с тая бълнуваща смесица от обстоятелствени бълнувания.

Вратата на офиса се отвори и Стик прекрачи прага, с шапка килната на тила си както обикновено.

— Кой се вие, по дяволите? — рязко запита Дънлийви.

— Той работи с мен — казах аз и после се обърнах към Стик. — Намери ли го?

Той се ухили и измъкна от джоба си един пакет. Беше найлонова торба съдържаща един много мокър Смит и Уесън 38 калибър, с черни гумени ръкохватки. Огледах го. Върху торбичката имаше надраскан сериен номер.

— Номерът на вашия 38 калибър 7906549 ли е? — обърнах се аз към Дънлийви.

— Какъв 38 калибър? — сопна се той.

— Същият този, който си купил миналата година на трети февруари в спортния магазин на мистър Одъм на Трета улица — каза Стик. — Мистър Одъм си го спомня много добре. Единственото нещо, за което му се наложи само да погледне в документите, беше точния ден на покупката и серийния номер.

— Това е едно много сериозно доказателство — казах аз. — Номерът на оръжието вече няма нищо общо с обстоятелствените бълнувания, да си послужа с вашия израз.

— Този пистолет ми го откраднаха преди няколко месеца — извряка той.

— Това можеш да го кажеш на съдията — казах аз.

— Дайте ми да го видя — гърчеше се той.

— Когато се приберем в управлението — казах аз. — Искаш ли да арестуваш този човек тук, Стик?

— С най-голямо удоволствие — захили се той. — Какво е обвинението?

— Първото обвинение е в убийство — казах аз. — А сега вече можеш да започваш.

Стик свали шапката си и се вгледа в дъното й. Беше залепил къс хартия със списъка на правата вътре в нея и започна да ги чете на Дънлийви.

— Длъжен съм да ви предупредя, че от този момент нататък всяка ваша дума…

Дънлийви помете шапката от ръцете му.

— Върви на майната си с това — изръмжа той, посягайки към телефона.

Натиснах вилката с пръст.

— Можеш да се обадиш от кауша както и всички останали — казах аз.

Стик измъкна чифт белезници и грубо завъртя Дънлийви.

— Обикновено не ги използвам — изрече той в ухото на Дънлийви докато изщракваше закопчалките. — Но ти направи една много голяма грешка, като се отнесе така с шапката ми. Възпитанието ти е кръгла нула.

— По дяволите — казах аз, — всички допускаме грешки. Виж само бедния Хари, той собственоръчно си написа надгробния надпис: „Тук почива Хари Рейнс. Той се довери на този, на когото не трябваше.“

Дънлийви беше достатъчно умен да си държи езика зад зъбите. Ескортирахме го надолу по стълбите и го предадохме на двама униформени полицаи, като им казах да го закарат направо в управлението.

— А сега какво ще правим? — запита Стик.

— Ще се молим.

Не се наложи да го правим. Докато вървяхме към колите си видяхме Джордж бейкър да тича с всичка сила към нас. Беше още в леководолазния си костюм, макар че беше заменил плавниците си с ботуши.

— Нося ви подарък — изрече задъхано той и ми подаде един Смит и Уесън 38 калибър, с черни ръкохватки, двуинчово дуло. Беше обвит с парцал, за да запази евентуалните отпечатъци от пръсти. Проверих регистрационния номер. Беше пистолетът на Дънлийви.

— Уверявам ви, че това е оръжието — заяви гордо Бейкър. — Още не е престояло достатъчно дълго под водата, за да хване ръжда.

— Благодаря ви, мистър Бейкър — произнесох с усмивка. — Току що ми спасихте задника.

— Е, сър, това е комплимент, който аз със сигурност не ще забравя скоро.

Върнах на Стик найлоновата торба, която ми беше дал в офиса на Дънлийви, тази с другия сребърен Смит и Уесън 38.

— Откъде го изрови? — запитах Стик.

— Услуга от един мой приятел на Фронт Стрийт — каза той.

— Чудесно.

— Там горе представлението беше страхотно — каза той. — Напомни ни никога да не играя покер с теб.

— Не играя покер — казах аз.

— Обожавам стила ти, човече — каза Стик.

Чувствах се вълшебно когато се добрахме до сградата на областния съд. Внушителната тухлена сграда стърчеше сама в центъра на един градски площад обградена от древни дъбове достатъчно големи да минат за калифорнийски секвои, и палми, донякъде евтини и съвсем не на място със съседния пейзаж. Старата сграда сякаш стенеше под бремето на историята. Една от легендите гласеше, че Бътън Гуинет бил нахвърлял поправките към Декларацията на независимостта в един от офисите на втория етаж. Друга пък, че на Бъдни Вечер, 1864 година, на тайна среща в една от залите на съда, Шон Финдли, дядото на Шефа Финдли, бил предал Дюнтаун на генерал Шерман без нито един изстрел, след като Шерман се съгласил да пощади града от пожари и разграбване. Това беше история, която Теди много обичаше да разказва, макар че според начина, по който я предаваше, ролята на стария Шон в нея излизаше доста по-егоистична, отколкото патриотична. Изглежда и други хора мислеха така. Старецът бил убит на предните стъпала на същата сграда на съда докато встъпвал на поста на първия следвоенен кмет на Дюнтаун.