Уилям Дийл - Хулигани

— Наистина не мога да си спомня.

— Нищо, опитай се да отгатнеш.

— Ти кучи син такъв.

— Е?

— Вероятно след това.

— Чудесно. И Титан беше този, който те помоли да свалиш случая, нали?

Тя се замисли.

— Не съвсем — произнесе накрая. — Той просто не ми представи доказателствата за обвинителен акт.

— Това беше повече от достатъчно — каза аз. — Сега вече сме квит, малката ми. Между другото, предлагам ти да не разрешаваш никакви гаранции за Дънлийви. Ако съм прав, в Панама вероятно го чакат най-малко половин милион долара. Мигът, в който го пуснат, ще хукне като заек.

— Само през трупа ми — изръмжа тя.

— Моля те, само това не казвай — простенах аз. — И без това си ги имаме в изобилие. Кой знае, малката ми, може и да вкараш случая с Рейнс в имението на губернатора.

Намигнах й докато тя затича като фурия към отдела за издаване заповеди за задържане.

Брийзис воняха на пари. Консервативните двуетажни сгради бяха уилямбъргско сиви с алени архитрави, а пешеходните алеи се виеха сред папрати и цъфтящи храсти, които изглеждаха прекалено красиви, за да бъдат истински. Някакъв интелигентен строителен предприемач беше оставил достатъчно стари дъбове и борове при разработката на квартала, и никъде не се виждаше лека кола; гаражите явно бяха построени така, че да не гледат към улицата. Ливадата изглеждаше подстригана ръчно с ножички за нокти.

Във високата железна, набучена с шипове ограда, личеше комбиниран вход и изход. Мястото беше отградено от останалия свят от остров с постройка за пазачите и денонощни стражи. Дежурният в момента беше висок чернокож младеж с конструкция на щангист, изпънат в безупречна униформа, а черните му ботуши отразяваха слънцето като някое ферари на изложба.

Той ме изгледа през всепроникващите си очи и премести дъвката от едната в другата буза. Не каза нищо.

— Казвам се Килмър, дойдох да видя мисис Рейнс — казах аз.

Той провери дневника пред себе си, прелисти още няколко листа хартия, и поклати глава.

— Няма ви в списъка.

— Защо не й се обадите по телефона? Вероятно е забравила да ме впише. Днес и без това беше много тежък ден за нея.

— Заповядано ми е да не я тревожа по никакъв повод.

— Тя ме очаква — произнесох аз, стараейки се да потисна раздразнението си.

— В списъка няма никакъв Килмър и аз имам изрична заповед да не я безпокоя по никакъв повод — изрече той учтиво, но достатъчно твърдо. — Защо не отидете някъде и не й телефонирате, след което да ми нареди да отворя и да ви пусна.

Показах му картата си и очите му залепнаха върху първия ред, който гласеше „Агент на правителството на САЩ…“ и останаха върху него дълго време.

— Брат ми е градски полицай — изрече той, поглеждайки безцелно през прозореца. — Тая есен ще се явява на изпита за постъпване във ФБР.

— Фантастично. Знаеш какво става в дома на мисис Рейнс, нали?

— Имате предвид смъртта на мистър Рейнс?

— Да.

— Ужасно нещо. — Той върна погледа си върху значката ми. — Това служебно ли е?

— Че какво друго би могло да бъде? — запитах аз със служебен глас.

— Тук има много строги правила, приятелче. Никой, ама никой, не може да влиза без изрично да се обадят на входа. Това е включено в договора.

— Както вече ти казах, тя ме чака; вероятно е забравила да ти даде името ми, за да го включиш в списъка. Сега вече няма ли да ме пуснеш?

— По дяволите, ей сега ще й позвъня — каза той. — Гостите паркират вдясно, зад онези палмето.

Влязох и паркирах в паркинга за гости, който беше толкова чист и подреден, че изглеждаше като стерилизиран. Докато изляза от колата стражът вече сияеше като слънце.

— Всичко е наред — произнесе той, правейки „О“ с палец и показалец. — Вие бяхте прав, тя е забравила. Вървете първо наляво, втората къща, 3-С.

Благодарих му и се запътих към 3-С. Къщата беше безмълвна като дъното на някое езеро. Никакви нощни птици, никакъв вятър, абсолютно нищо. Под краката ми захрускаха ситни камъчета когато се озовах в една задънена улица. Беше наистина дебела работа. Всяка къща си имаше свой плувен басейн. Наоколо нямаше късче боклук и за цяр. Меки лампи отпъждащи насекомите излъчваха равномерна светлина.

Три-С беше навътре от посипания с чакъл път в края на два реда азалеи. Напомняше на катедрала от картичка за Бъдни вечер. Натиснах бутона на звънеца и той се отзова с нежна мелодия под палеца ми. Задрънчаха вериги, бръмнаха електромотори развиващи болтове, вратата се отвори и тя застана пред мен.