Уилям Дийл - Хулигани

Толкова за историята.

Кабинетът на областния прокурор се намираше на първия етаж, защитен с врата със замъглено стъкло и още нещо. Вратата към офиса на Галаванти стоеше отворена. Коравата дребна областна прокурорка се ровеше из купчина юридически документи, по-дебели и от енциклопедия, а очилата й тип Бен Франклин стърчаха на края на носа й. Пристъпих на прага и почуках по касата на вратата.

— Здравей, малката — казах аз. — Изпрати ли някого на стола днес?

Тя ме прониза с поглед над очилата си.

— Аз не съм твоя малка, мистър Килмър — произнесе с достойнство тя. — Не сме чак толкова близки. Какво ще ми кажеш за записа на Хари Рейнс?

— Напразни усилия — казах аз. — Само неясно дърдорене и нищо друго.

Тя присви очи, сякаш не ми повярва и каза:

— Трябваше да се досетя, че ще се получи така.

— Не бива да говориш с такъв тон на човек, който току-що ти е сервирал на тепсия най-големия случай в областта.

Тя се облегна назад, а погледът й си оставаше все така войнствен.

— И какъв случай е този?

Направих малка пауза за ефект.

— Държавата срещу Сам Дънлийви.

Тя се приведе напред с такава бързина, че столът малко остана да се изтърколи изпод задничето й.

— Ти си арестувал Сам Дънлийви? — запита тя с такъв тон, сякаш току-що бях обвинил Били Греъм в недостойно показване.

— В момента го регистрират в кауша — обясних аз безгрижно.

— С какво обвинение?

— Убийство първа степен.

Тя подскочи с всичките си пет фута и застина така във въздуха с провиснала уста.

Повдигнах показалец и повторих новината:

— Първо, убийство.

Дъхът й секна. Не бях виждал до този момент как някой остава без дъх, но тя определено остана.

— И кого по дяволите е убил?

— Какво ще кажеш за начало да почнем с Хари Рейнс?

— О, Господи! — изрече тя, като „Господи“ я разтегли поне петнайсет секунди.

Прекрачих прага на офиса й и стоварих торбата с револвера 38 калибър върху, бюрото й.

— Ще се чувствам далеч по-сигурен, ако е при теб, отколкото да го доверявам на кийстоунските юнаци от отдела по убийствата. Това е оръжието, което е използвал Дънлийви, за да извърши престъплението. Преди половин час го изровихме от реката.

— Хари Рейнс — повтори тя с ужас, не откъсвайки очи от револвера.

— Дънлийви има алиби, но то няма да издържи и трийсет секунди — продължих аз.

Тя още не ме слушаше.

— Хари Рейнс? — повтори тя, все още впила поглед в револвера, сякаш очакваше да й проговори с човешки глас.

— Може да имаш малко трудности с доказването на предварителното обмисляне на деянието — продължих аз. — Не мисля, че идеята му е хрумнала по-рано от половин час преди да го извърши…

Този път вече беше във форма и ме пресече насред изречението.

— Това е предостатъчно време — изрече бързо тя. — По дяволите, и пет минути само да го е обмислял, това ми е предостатъчно.

— Успееш ли да го докажеш в съда, няма да имам нищо против.

— Защо го е направил?

Предадох й основните подробности колкото можех по-бързо, като включих и краткото описание на пирамидните сметки, холивудските декори, и въпросната безобидна роля на Сийборн в тая история.

— Така че мотивът е бил страхът Рейнс да не го разкрие — каза тя. — Макар че на мен ми се струва, че дните му са били преброени. Талиани така или иначе щеше да изплава рано или късно на повърхността.

— Дотогава обаче Дънлийви се е надявал да си изгради толкова здрава база от собствена власт, че да може да омаловажи достатъчно своята „грешка в преценката“. Така обичаше да я нарича.

— А ти как й казваш? — запита ме тя.

— Подкуп. А и при това, както споменах и на Дънлийви, едно убийство води след себе си друго.

— Искаш да кажеш, че е убил още някого? — запита тя с вежди флиртуващи с тавана.

— Съучастник — отвърнах аз.

— Преди или след факта?

— И двете.

— Кой е бил този път?

— Айк Ледбетър.

— Айк Ледбетър! Айк Ледбетър!

— Да, помниш го, нали? Май е бил нещо като шеф на полицията тук.

— Смъртта на Ледбетър беше нещастен случай — каза тя.

— Само защото не успя да докажеш противното — отвърнах аз.

Тя притвори едното си око и ме изгледа с най-заплашителния си поглед.

— Не ме карай да те моля за още — произнесе тя.

— Дъч Моорхед мисли, че това е било убийство, и аз съм склонен да се съглася с него. Отпървом предположих, че Дъч е разгневен и иска да изгради обвинение по удавянето на Ледбетър. Не е в стила на Талиани да убива полицейски шеф, особено когато самият той би бил главният заподозрян. Още повече, че други заподозрени освен него не би имало. Но тогава обаче ми хрумна нещо.