Джефри Дийвър - Танцьорът

— Много котки имало в Апър Ийст Сайд. Направо ще се шашнете. А може и да ви е известно.

— Значи трябваше да търсим обслужващия персонал вкъщи. Нали знаете, тези доктори, помощници, миячи…

— Ей това се казва работа! Да къпеш домашни любимци. Но както и да е, секретарката на един от ветеринарите на Осемдесет и втора смята, че това може би е тяхната клиентка Шийла Хоровиц. Била на около тридесет и пет, с къса тъмна коса, доста пълна жена. Имала три котки. Една черна, а другата — рижава. Нищо не разбрахме за цвета на третата, момичето не можа да си го спомни. Жената живеела на Лексингтън, между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета.

На пет пресечки от къщата на Пърси. Райм им благодари, каза им да изчакат още малко до телефона и излая:

— Пратете групата на Делрей там! Веднага! Ти също върви, Сакс! Независимо дали е там или не, ние вече имаме ново местопрестъпление за оглед. Мисля, че започнахме да му затягаме примката. Усещате ли го, а? Вече не му е толкова широко около врата! Ще го пипнем, мамка му!

Пърси Клей тъкмо разказваше на Роланд Бел за първия си самостоятелен полет.

Не беше станал така, както го била планирала.

Тя излетяла от една малка полянка, на около четири мили извън Ричмънд. Докато се движила по неравностите на поляната, усещала характерния звук чук-трак, чук-трак, който идвал от колесника на „Чесна“-та, преди да достигне нужната й скорост. После тя отново стиснала вилката на кормилото и в следващия момент крехкото тяло на 150-ицата вече било във въздуха. Било влажна пролетна утрин, също като днешната.

— Сигурно беше много вълнуващо — предположи Бел и я погледна с любопитство и съмнение.

— Оттогава често ми се случваше — каза Пърси и удари една глътка.

Двадесет минути по-късно двигателят й отказал, докато тя летяла над пустошта в източна Вирджиния. Долу под нея бил същински рай от къпини и червенокафяви борове. Тогава тя приземила послушния самолет върху някакъв кален път, прочистила сама горивопроводите, излетяла отново и се върнала вкъщи, сякаш нищо не се е случило.

„Чесна“-та била абсолютно невредима, така че собственикът й никога не разбрал за малкото приключение. Всъщност единствената „издънка“ около този инцидент била, че майка й я набила, понеже директорът на училището „Лий“ й беше докладвал, че Пърси и друг път е летяла, а освен това ударила с юмрук в носа Сюзън Бет Халуърт и след петия час избягала от училище.

— Трябваше да избягам — обясни Пърси на Бел. — Те всички ми се подиграваха и се заяждаха с мен. Всички ми викаха „Тролката“. Не че спряха да ми викат така.

— Децата понякога могат да бъдат много жестоки — съгласи се Бел. — Бих им нашарил кожата на моите хубостници, ако ги хвана някога да… Я чакай, ти на колко каза, че си била?

— На тринадесет.

— Че как си могла? Искам да кажа, нали трябва да си навършила осемнадесет години, за да летиш?

— Шестнадесет.

— А-ха. Тогава… как така ти даваха да летиш?

— Просто никой не ме хвана — отвърна Пърси. — Ей така стана, лесно.

— А-ха.

Двамата с Роланд бяха седнали в нейната стая в охранявания апартамент. Той й беше напълнил шишенцето с „Уайлд Търки“ — останала в наследство от един информатор сред престъпните среди, живял тук през последните пет седмици. Бяха седнали върху зеленото канапенце и се наслаждаваха на благоволението на тишината от страна на радиотелефона на Бел. Пърси се беше излегнала, а Бел се беше привел напред — позата му не беше наложена от това, че му беше неудобно върху канапето, а от неговата изключителна бдителност и разсъдливост. Крайчецът на окото му можеше да улови всяка дребна мушица, осмелила се да премине покрай вратата, всеки лек полъх, раздвижил пердето, а ръката му както винаги небрежно се мотаеше около дръжката на един от двата огромни пистолета, които носеше винаги със себе си.

Тъй като той се беше заинтересувал, тя продължи разказа си за своята летателна кариера. На шестнадесет беше получила удостоверението си на обучаващ се пилот, година по-късно — дипломата си от частното училище за пилоти, а на осемнадесет тя вече притежаваше разрешение за практикуване с комерсиална цел.

За ужас на родителите си тя беше започнала да обслужва търговската мрежа на производителите на тютюни (баща й не работеше за „Компания“, а за „Земеделец“, макар това за всеки друг да беше една корпорация с годишен доход от шест билиона долара), а след това се записа в инженерната паралелка, където получи званието механик. („Това, дето заряза Вирджинския университет, беше единственото свястно нещо дето някога е правила“, опълчи се майка й срещу баща й. Това май беше и единственият път, когато тя беше вземала нейната страна. После прибави: „Ще й е по-лесно да си намери съпруг в Техническия университет на Вирджиния.“ Което според нея означаваше, че там момчетата нямаха чак толкова високи изисквания към момичетата.)