Джефри Дийвър - Танцьорът

— Но?

— Но трябва да се смени пръстена.

— Горивната камера? Да я сменим? О, Господи!

— Обадих се вече на онзи дистрибутор на Гарет в Кънектикът. Обещаха утре да ни доставят една камера, макар че е неделя. За два-три часа ще успея и сам да я сменя.

— По дяволите! — промърмори тя. — Трябваше да съм там… Казах им, че ще остана, но мамка му, трябва да съм при вас!

— А къде всъщност си, Пърси?

Седнал удобно в затъмнения апартамент на Шийла Хоровиц, Стивън Кол слушаше внимателно този разговор. Сега наостри уши и се подготви да пише. Притисна слушалката до ухото си. Съпругата обаче каза:

— Някъде в Манхатан. Наоколо сигурно има към хиляда ченгета. Започвам да се чувствам като папата или като президента.

Преди малко Стивън беше подслушал полицейските рапорти за необичайно раздвижване около Двадесети участък, който се намираше в Апър Уест Сайд. Самият участък беше затворен, а арестуваните заподозрени бяха преместени на сигурни места. Зачуди се дали Съпругата не беше именно там — в сградата на участъка.

Рон попита:

— Полицията няма ли да спре този човек? Откриха ли някакви следи?

„Да, наистина, имаха ли следи“, запита се Стивън.

— Не зная — отвърна тя.

— Онези изстрели. Господи, чак ме хвана шубето. Спомних си казармата. Как само свистяха и се забиваха около нас.

Стивън се запита кой ли беше този Рон, можеше ли да му бъде от полза?

Прониквай, преценявай… разпитвай.

Дали не беше по-лесно да го проследи тоя Рон и да го поизмъчва, за да го накара да се обади на Пърси и да я пита къде се намира този охраняван апартамент…

Но макар че отново можеше да мине през охраната на летището, все пак това си беше риск. Освен това щеше да отнеме много време. Докато слушаше разговора между двамата, Стивън гледаше към екрана на лаптопа пред себе си. Върху него мигаше надпис Моля, изчакайте. Подслушвателят с дистанционно управление беше монтиран към разпределителната кутия на Бел Атлантик, близо до летището. Вече цяла седмица предаваше всички разговори от летището към магнетофона на Стивън, който записваше всичко. Самият той беше безкрайно учуден как още не го бяха надушили полицаите.

Една от котките — Есмералда, Еси, торба, пълна с червеи — се качи върху масата и изви гръб. После до ушите на Стивън долетя дразнещото й мъркане.

Изведнъж се почувства дребен.

Грубо изхвърли с лакът котката на пода и се наслади на звука от болезненото й измяукване.

— Сега търся пилоти — притеснено каза Рон. — Имам…

— Имаме нужда само от един. Втори пилот. Последва пауза.

— Какво? — попита Рон.

— Утре аз ще поема полета. Трябва ми само един втори пилот.

— Ти? Не мисля, че това е добра идея, Пърс.

— Имаш ли някого наум? — попита късо тя.

— Ами, работата е там, че…

— Имаш ли представа кой може да лети с мене?

— Брад Торгесън е първи в списъка. Каза, че нямало никакъв проблем да ни помогне. Знае какво ни е положението.

— Добре. Смело момче е той. Как е с летателните часове на ЛИР?

— Има доста… Пърси, нали трябваше да се скриеш до понеделник, когато ще се произнесе Голямото жури?

— Линкълн се съгласи да си поема полета. При положение, че остана тук до часа на излитане.

— Кой е Линкълн?

„Точно така“, помисли си Стивън. „Кой е този Линкълн?“

— Ами, той е един странен човек… — Съпругата се поколеба, сякаш искаше да говори за него, но не знаеше какво точно трябва да каже. За голямо разочарование на Стивън, тя каза само: — Работи за полицията, опитва се да открие убиеца. Казах му, че оставам тук до утре, но на всяка цена трябва да летя. Той се съгласи.

— Пърси, можем да го отложим. Ще позвъня на щатската здравна организация. Те знаят, че сме изправени пред известни…

— Не — твърдо каза тя. — Те не искат извинения.. Те си искат стоката по разписание. И ако ние не можем да се справим, те ще си намерят някой друг. Кога ще докарат товара?

— В шест или в седем.

— Ще дойда късно следобяд. Ще ти помогна да смениш камерата.

— Пърси — изхриптя той, — всичко ще се оправи.

— Само да монтираме този двигател и всичко ще бъде наред.

— Сигурно си се побъркала да мислиш.

— Не особено — отвърна тя.

„Не още“, мислено я коригира Стивън.

Сакс влезе в завоя с цели седемдесет километра в час, натисна спирачките и почти се завъртя, преди да спре напълно. По улицата тичаха дузина федерални агенти от тактическата група 32-Е.

Хората на Фред Делрей заобграждаха сградата, където живееше Шийла Хоровиц. Това беше една типична за Апър Ийст Сайд постройка, облицована с кафяв пясъчник. В съседство с нея се мъдреше корейски деликатесен магазин, пред който един от работниците беше седнал върху каса мляко и белеше моркови за салатения бар към магазина. Той наблюдаваше без излишно любопитство хвърчащите напред-назад мъже и жени, въоръжени до зъби.