Джефри Дийвър - Танцьорът

— Какво стана?

— О, голяма патаклама стана — измърмори тя. — Заинатих се. Назовах имена и някои изхвърчаха от работа. Един-двама пилоти, но имаше и по-големи клечки. Те си личаха, огън им гореше под задника. Можеш да си представиш, нали?

Маймунски способности или не, но човек не можеше да лети с помощници, на които не вярва.

— После напуснах. Било е за добро. Бях вече усетила удоволствието на уж бойните полети със самолетите Тотса!. Вече беше време да си обирам крушите. Бях вече срещнала Ед и бяхме решили да отваряме наш, собствен чартър. Сдобрихме се с татко, дори се целунахме — е, то така си беше — той ми зае повечето пари за Компанията. — Тя вдигна рамене. — Връщах му ги на порции от следващата пролет в продължение на три години. Никога не съм закъснявала дори с един ден.

В главата й нахлу нова вълна спомени за Ед. Как й помагаше при преговорите по този заем. Как пазаруваха заедно из скептично настроените компании, даващи самолети на изплащане. Как после наеха хангара. Как веднъж се бяха скарали жестоко, докато монтираха контролния пулт на навигатора в три сутринта, като всичко трябваше да бъде готово за сутрешния полет в шест. Всички тези картини забиваха дълбоко острието си в сърцето й. както безмилостната мигрена своето в главата й. Като се опитваше да се освободи от тези мисли, тя попита:

— Ами ти, защо си се преместил толкова на север?

— Семейството на жена ми е тука. Живеят на Лонг Айлънд.

— Зарязал си Северна Каролина заради тъщи, вуйчовци и лели? — Пърси едва се сдържа да не пусне някоя хаплива забележка, но се удържа. Лешникообразните му очи смело срещнаха нейните, докато той казваше:

— Бет беше много болна. Почина преди деветнадесет месеца.

— О, много съжалявам.

— Благодаря. Родителите й и сестра й имат тук собствен бизнес. Но истината е, че имах нужда от помощ с децата. Мога да играя с тях на футбол и да им готвя чили, но те имат нужда от нещо повече от това. В смисъл, че първия път, когато опрах пуловерите им, при сушенето всичките така се свиха, че не можаха да ги облекат. Ей за такива работи. Освен това нямах нищо против една тотална промяна. Исках да им покажа, че в живота съществуват и други неща, освен силози и жътвари из полето.

— Имаш ли снимки? — попита Пърси и надигна вертикално шишето. Огнената течност изгори гърлото й. Това трая един не много продължителен, но изпълнен със странно блаженство момент. Реши да спре алкохола. После реши да не го спира.

— Да, винаги си ги нося. — Той бръкна в един от джобовете на широките си панталони и извади оттам портфейла си. На снимките имаше две сламеноруси момчета, на около пет и седем години. — Бенджамин и Кевин. — обяви той.

Пърси успя да зърне и една друга снимка — на красива, руса жена, с къса коса и голям бретон.

— Прекрасни..

— Ти имаш ли деца?

— Не — отвърна тя, докато се оправдаваше пред себе си, че винаги е имала причина да няма. Винаги отлагаше за другата година, а после за по-другата. Дори когато Компанията вървеше добре. Дори когато пуснаха онази 737-ца. И след като си взех свидетелството за DC-9… — Тя се усмихна насила. — Ами твоите? Да не би и те да искат да станат ченгета, като пораснат?

— Искат да стават футболисти. Макар че в Ню Йорк няма голям глад за такива. Освен ако Метрополитън не продължи да играе така още десетина години.

Преди настъпилата тишина да стане непрогледно гъста, Пърси попита:

— Нали нямаш нищо против, ако се обадя в Компанията? Трябва да проверя как вървят работите по подготовката на един от самолетите ми.

— Нямаш проблеми. Аз ще изляза за малко. Единственото ми изискване е да не даваш на никого адреса или телефонния номер. Само това може да ме накара да побеснея.

Час 8 от 45

— Рон, Пърси е. Как сте?

— Преорганизираме се — отвърна той. — Изпратих Сали вкъщи. Не можеше…

— Какво й е?

— Просто не можа да се оправи. Карол също. И Лорън. Тя пък направо не може да дойде на себе си. Никога не съм виждал човек толкова разстроен, че въобще да не може да се владее. Ами вие с Брит как сте?

— Ядосва се. И аз се ядосвам. Голяма каша стана. О, Рон…

— А с инспектора, дето го простреляха, какво стана?

— Никой още не може да каже. Как върви работата по самолета?

— Не е чак толкова зле. Смених стъклото на пилотската кабина. Корпусът е невредим. Вторият двигател… тук е проблемът. Ще се наложи да сменяме почти цялата обшивка. Ще трябва да намерим и нова угасителна капсула. Това лесно може да се оправи…