Джефри Дийвър - Танцьорът

Райм кимна, втренчен в графиката.

— Самотна. Точно от онзи тип, които лесно могат да бъдат изпързаляни от някой, който му знае много устата. Да проверим всички ветеринарни лекари. Знаем вече, че е имала три котки, с различни цветове.

— Но къде? — попита Селито. — В Уестчестър? Или Манхатан?

— Нека първо се запитаме — продължи мисълта си на глас Райм, — защо му е било да се заема с тази жена?

Сакс щракна с пръсти.

— Защото му се е наложило! Защото ние за малко да го пипнем пред къщата на Пърси. — Лицето й светна. Част от нея се върна отново; и това беше по-жизнерадостната част.

— Да! — възкликна Райм. — Точно така! Тази сутрин, до къщата на Пърси. Когато онези от специалните части дойдоха.

Сакс продължи:

— Той ската някъде фургона и се е скрил в апартамента й, докато се е почувствал отново в безопасност.

Райм се обърна към Селито:

— Накарай хората си да се обадят на ветеринарните. В радиус от десет пресечки около къщата на Пърси. Не, нека бъде целият Апър Ийст Сайд. Вдигай телефона, Лон, хайде!

Докато инспекторът натискаше нужните бутони по слушалката, Сакс мрачно попита:

— Мислиш ли, че е добре? Жената?

Райм отговори със сърцето си, макар дълбоко да се съмняваше, че това беше истината.

— Можем да се надяваме, Сакс. Можем само да се надяваме.

Час 7 от 45

На Пърси охраняваният апартамент не й се стори чак толкова безопасен. Това беше една триетажна постройка с облицовка от кафяв пясъчник, като много други в този квартал, близо до библиотеката Морган 30 30 Роланд Пиерпон Морган (1837–1913), американски финансист, филантроп и ценител на изкуството. .

— Това е — обърна се към нея агентът, като кимна към прозореца на фургона. Паркираха в алеята. После и двамата бяха избутани бързешката към входа през сутерена. Стоманената врата се затръшна след тях. Озоваха се пред един особено вежлив и внимателен човек, наближаващ четиридесетте. Беше висок и слаб, а кафявата му коса му явно намаляваше всеки изминал ден. Той се ухили:

— Здравейте — каза и си показа полицейската карта със златистата значка. — Роланд Бел, От днес нататък, който и да ви идва на гости, дори да е толкова чаровен като мен, ще трябва да му искате да ви покаже картата си. И внимателно оглеждайте снимката на нея.

Пърси изслуша провлачената му безцеремонна тирада и каза:

— Вие да не би да сте… ами да, южняк ли сте?

— Разкрихте ме — той се ухили. — Живял съм в Хогстън — без майтап, но — докато избягах в Чапъл Хил за четири години. Както разбирам, вие пък сте от Ричмънд.

— Бях. Доста отдавна.

— А вие, мистър Хейл? — попита Бел. — И вие ли развявате звездното знаме? 31 31 Националния флаг на САЩ.

— Мичиган — каза Хейл и енергично разтърси ръката на инспектора. — Само че през Охайо.

— Няма нищо, ще се постарая да ви опростя тази ваша малка грешка от шестдесетте.

— Доброволно се предавам — пошегува се Хейл, — ама никой не ме е питал.

— Ха-ха. И така, аз съм инспектор от отдел „Убийства“, но засега ми натресоха тези щуротии с охраната, понеже решили, че съм му хванал цаката на опазването на живота на хората. И щом всички са решили, че е така, моят скъп приятел Лон Селито ми се обади да му помогна. Ето ме сега тук, с вас. Ще ми се налага да играя вашата любима бавачка за известно време.

Пърси попита:

— Как е онзи другият инспектор?

— Кой, Джери ли? Ами от това, което зная, май още го оперират. Нищо не се знае.

Говорът му може да беше провлачен и бавен, но очите му бяха страшно бързи. За части от секундата той сканира всеки участък. „Какво ли търсеше?“, зачуди се Пърси. Може би си мислеше, че са въоръжени? Или имат микрофони? После той се прехвърли на коридора и прозорците.

— Сега слушайте — аз съм търпелив човек, но мога да бъда голям инат, когато въпросът опре до хора, които са ми възложили да охранявам. — Той леко се усмихна към Пърси. — Ти изглежда си също упорита като магаре, но помнете и двамата, че каквото и да ви кажа да правите, то е за ваше добро. Разбрахме ли се? Добре. Имам аз едно предчувствие, че добре ще си прекараме с вас, а, какво ще кажете? А сега, заповядайте да ви разведа из първокласното ви жилище.

Докато се изкачваха, той пак се разбъбри:

— И двамата сигурно щяхте да се изтръшкате, ако знаехте колко е обезопасено това място…

Хейл несигурно попита:

— Това пък какво е? Как така ще се изтръшкаме?

— Ами, искам да кажа, ъ-ъ, ще си умрете от любопитство. Сигурно все още си говоря като у дома, на Юг. Момчетата в Голямата къща — тоест, централното управление — понякога се бъзикат с мене. Оставят ми бележки на бюрото, че са прибарали някой беден фермер от Юга и понеже нищо не му се разбирало, аз да съм слезел да им превеждам. Но както и да е, хубаво местенце си е това, при това обезопасено отвсякъде. Нашите приятелчета в правосъдието явно си знаят работата. Май е по-големшко, отколкото изглежда отвън, а?